Татяна Полякова - Нейната малка тайна

— Нали познаваш Монаха! — свих рамене аз. — Хитър е той, кучият му син. Заложи ме миналия път и се опитва да направи същото и сега.

— Не й вярвай, не вярвай на нито една нейна дума, ако съвсем не си откачил. Покажи ръцете си и седни, ще обсъдим всичко. Ще видиш, че ще излязат интересни неща.

Клим повдигна леко ръце и направи крачка.

— Страшно ще съжаляваш — подсмихна се Монаха, гледайки ме накриво.

— Сигурно точно така ще стане — съгласих се аз и не се изплаших кой знае колко, защото още отпреди минута моята неизбежна гибел ми изглеждаше проблематична, а пък в следващия миг вече видях и Резо. За разлика от моите събеседници, той не бе изпаднал в дребнавост и държеше в ръцете си автомат.

— Ей, вие — оръжието на масата!

— О, по дяволите! — изсумтя Монаха и изпълни заповедта, а Клим се позабави, но направи същото.

— На Тати едва ли ще му хареса това, което сте намислили — измърмори Резо и добави, обръщайки се към мен:

— Марш бързо навън!

Аз се стрелнах през вратата и за пръв път се възхитих на способността на моя охранител да се появява точно като дух от бутилка.

И в този момент станаха три неща едновременно: Клим и Монаха грабнаха оръжието си, Резо стреля по прожектора, а след това изскочи зад вратата, падна и ме повлече със себе си. След секунда стана, дръпна ме за лакътя и хукна навън. А в мазето трещяха изстрели.

Ние се спряхме едва когато завихме зад ъгъла на къщата. Изненадах се, когато разбрах, че Монаха и Клим бяха останали долу.

— За какъв дявол? — изкрещях, а Резо отвърна:

— Мисля, че те ще се изпозастрелят. Това е тяхно старо желание. А на нас ни е време да изчезваме. Мястото е затънтено, но ченгетата винаги пристигат, където най-малко ги очакваш.

Забележката, разбира се, беше мъдра, но не можех да си тръгна, без да разбера как ще свърши всичко това.

То свърши много бързо. Вратата на къщата се отвори и оттам се показа Монаха, рамото му кървеше, а на челото му имаше прясна цицина, но се усмихваше и дори като че ли беше щастлив.

— Харесва ли ти такава развръзка? — засмя се Саша и вдигна пистолета.

И в този момент изтрещя още един изстрел. Монаха направи крачка, а после рухна на земята като покосен.

Резо се огледа и изломоти:

— Този пък кой беше?

— Ангел хранител — отвърнах аз. — Имам си един в запас за всеки случай.

— Да изчезваме! — кимна Резо.

— Трябва да видим какво става с Клим. Ами ако е жив?

— Едва ли. Монаха със сигурност го е доубил. Но ако искаш, мога да погледна. Върви в колата.

— Не, по-добре да дойда с теб.

Слязохме по стълбите, Резо понечи да влезе в мазето, но аз го спрях:

— Недей. Мъртъв е.

— Откъде знаеш?

— Зная — отвърнах.

След половин час се върнахме в къщата на Тати. Аз обикалях стаята, хванала раменете си с ръце, а по тялото ми пробягваха ситни тръпки. Двама от враговете ми бяха мъртви, а не изпитвах ни най-малка радост. Тресеше ме, а в стомаха ми нещо се бе свило на твърдо кълбо и ми причиняваше болка. Седнах във фотьойла, потръпнах и заскърцах със зъби. Резо ме погледна и попита:

— Какво ти става?

— Нищо.

— Бледа си.

— Нали ти казах — нищо.

— Мисля, че всъщност ти много се изплаши. И не можеш да се успокоиш.

— Тати не се ли е обаждал? — попитах в желанието си да сменя темата.

— Не. — Резо поклати глава и добави загадъчно: — Тати не ти е направил нищо лошо. И не ти дължи нищо.

— Позна. А сега се махай оттук!

През нощта сънувах страшен сън: погребваха ме жива. Исках да извикам, но не можех, защото устата ми бе пълна с разни гадости. Доктора стоеше до ковчега ми, усмихваше се и мило ми повтаряше:

— Не се тревожи. Всичко е наред.

Аз въртях очи и се опитвах да стана.

— Прощаването свърши! — извести някой и започнаха да заковават капака на ковчега.

Събудих се от собствения си вик, седнах в леглото и се заоглеждах изплашено. Впрочем в действителност нямаше никакъв вик, защото иначе Резо щеше да се появи в стаята ми, а той не беше тук.

Вмъкнах се под одеялото, опитвайки се да овладея треперенето си. В стаята беше тъмно и страшно. Лежах и мислех колко ужасно е да си сама. Можеше да ме мъчи болка, можех да умирам, но на никого нямаше да му пука за това. Надигнах глава и се вслушах. Господи, каква тишина… И в тази тишина бях като в гроб.

„Ама че глупости! — появи се в главата ми една мисъл. — Ти изобщо не си сама. Между другото в съседната стая е Резо и отдавна е време да осъществиш мечтите му или натрапчивите му идеи — наречи ги както искаш. Според мен момчето си заслужи…“