Татяна Полякова - Нейната малка тайна

— Идвам за малко, само да видя как сте.

— Майка ми ли почина? — попитах аз, той уж понечи да се изниже през вратата, но се смръщи, после кимна.

— Решихме, че засега ще е по-добре да не знаете това. Как… а, да… Варя, в момента ви говоря като лекар и… като приятел. Вие не бива да ходите на погребението. Човек има граници на издръжливостта. Вие и без това… исках да кажа, че с вас стават необикновени неща и не бива да рискувате. Разбирате ли?

— Естествено. Можете нищо да не ми казвате и аз пак ще ви разбера. Добре, ще се направим, че нищо не зная, щом вие смятате, че така е правилно.

— Смятам — кимна той и си отиде, а аз започнах да разглеждам тавана.

Беше средата на май, по стената играеха слънчеви зайчета, в стаята не можеше да се диша от горещина и на мен ми се прииска да бъда на свобода.

— Докторе, кога ще ме изпишат? — попитах.

— Може и още утре — сви рамене той. — Само че дали има смисъл да бързаме?

— Не е много приятно да стоиш зад решетките — изсумтях аз и добавих, сочейки с пръст към прозореца: — А там е пролет.

— Варя, решихте ли нещо? — попита той някак плахо.

— Как да живея по-нататък ли? Честно казано, не зная. Моята програма минимум е да напусна този град и да отида там, където никой нищо не е чувал за мен. И просто да живея. Валя ми обеща, че Божията ръка ще ме напътства. Разбира се, тя е смахната, но в древността са смятали, че Бог говори с устата на лудите. Ами ако е вярно? Ще поживея, ще почакам, а пък ако Бог не ми подскаже нищо, ще се опитам да не се разстройвам.

— Варя, времето лекува всичко, повярвайте ми… Вие ще бъдете щастлива.

— Естествено — кимнах аз и след малко попитах: — Докторе, искате ли да дойдете с мен?

— А аз трябвам ли ти? — тъжно се подсмихна той.

— Разбира се — отвърнах и стиснах ръката му. Ако трябва да бъда честна, в този момент не си представях какво точно приложение можех да измисля на Доктора, но той беше добър, нямаше гадни мисли и ми харесваше. Човек не биваше да бъде сам, а ние идеално си подхождахме.

Но не заминахме веднага, защото трябваше да се свършат някои неща в този град. Първо смених фамилията си и станах Усолцева — като баба си по майчина линия. Тъй като случката с мен беше известна, хората проявиха разбиране по въпроса и всичко мина по мед и масло. Трябваше ми време и за да продам апартамента си. Доктора нямаше какво да продава, защото след развода с жена си живееше в някакво общежитие, където бе успял да се настани благодарение на свой съученик, личните му вещи се побраха в един спортен сак и напоследък той се бе пренесъл при мен. Така беше по-удобно.

На пръв поглед ние вероятно изглеждаме като една доста странна двойка: някаква луда и нейният лекар-неудачник, които обаче прекрасно живеят заедно. И макар да спяхме в една стая, нашите отношения бяха съвсем целомъдрени: Доктора имаше проблеми и аз, след общуването ми с тримата злобни кретена — също.

Най-сетне настъпи денят, в който напуснахме града. Доктора докара пред входа ми своето доста охлузено, но пъргаво жигули и ние натоварихме в него два куфара и няколко чанти. Разделих се с лекота с всички вещи, с които бях свикнала.

Пресякохме града и излязохме на околовръстното шосе. Когато преминахме покрай поста на пътната милиция, Доктора спря и погледна към мен, а аз — към него.

— Ще се върнем ли тук? — попита той, а аз кимнах, за да не го натъжавам.

Работата беше там, че Доктора си бе съставил погрешна представа за мен. Той очакваше, че в този момент аз ще се разфуча на тема: ние ще се върнем, ние ще им дадем на тях да се разберат (не беше трудно да се досети човек на кои тях), само че в моите планове не влизаше идеята да се превърна в руски батман в пола или нещо подобно. Въвеждането на ред в страната беше работа на милицията, а възможността за отмъщение не ме привличаше. Пък и на кого можех да си отмъстя? На Саша Монаха, когото сама бях замъкнала в леглото си ли? Младежът имаше нужда да се скрие за една нощ и за целта си бе избрал мен. Впрочем той си плати с лихвите за нощувката, защото аз бях на седмото небе от щастие и дори повярвах, че ме обича. Или пък на тримата дегенерати, които толкова усърдно поработиха върху мен? Ами че на тях така им бяха заповядали. Те трябваше да намерят Саша, а аз мълчах и естествено ги нервирах. Дори да допуснех, че някой ден те ми паднеха в ръцете, какво от това: може би щях да им изпия мозъците с лъжичка или да ги нашибам с кожени камшици, така ли? Повдигаше ми се само при мисълта за това. Та аз не бих могла дори да ги ударя както трябва… Съществуваше и още един човек — онзи, който им бе заповядал да извършат всичко това, но пък той и с пръст не ме беше пипнал… С една дума: дрън-дрън-ярина, просто излизаше, че за всичко бяха виновни моята глупост и доверчивост. Ако си бях стояла вкъщи, ако се бях омъжила за един от онези дребосъци, щях да си живея мирно и тихо до дълбоки старини, без разните му там приключения… Само че аз не исках спокойствие… Казано накратко: каквото повикало, това се обадило. Добре че Доктора не чуваше мислите ми, иначе щеше много да се озадачи…