Татяна Полякова - Нейната малка тайна

— Не, разбира се. Макар че в някаква степен всички сме малко луди. Но ми се струва, че не бива да ме наричате Доктор, това е друг тип наименование, а аз съм лекар. Като грамотен човек би трябвало да знаете разликата между доктор и лекар.

— Зная я — съгласих се аз. — Извинете, изплъзна ми се от езика, всички ви наричат така, имам предвид персонала, и на мен също ми харесва да ви наричам така, защото в детството си съм гледала филма „Моята скъпа Клемънтайн“ с Хенри Фонда в главната роля… Не помня кой играеше доктора в него… Но много ми харесваше филмът и същият този Доктор. По-късно американците направиха още един филм по този сюжет и актьорите бяха страхотни, но не беше същото… Може би просто детството ми бе свършило?

— Вероятно — тъжно се усмихна той. — И аз много добре си спомням този филм, хубав беше. Какво пък, щом искате, наричайте ме Докторе, нямам нищо против.

— Благодаря… — Загледах се за малко в една муха на стената и предпазливо попитах: — Значи не съм се смахнала окончателно.

— Защо питате, Варя? — като че ли се разтревожи той.

— Докторе, само недейте веднага да викате санитарите… Работата е там, че аз мога да чета чужди мисли… Нанесли са много удари по главата ми и тя естествено не е във форма, та затова реших, че може би този факт в съчетание с някакво лекарство е дало такъв ефект? Пък и някак не ми се иска да си мисля, че просто съм откачила.

— Сериозно ли говорите? — попита той, след като помълча известно време.

— И още как! Искате ли да ви кажа за какво си мислите в момента?

— Опитайте — леко се усмихна той и аз му казах. Доктора се покри с гъста червенина, извини се и излезе, но не извика санитарите, а това ме обнадежди.

Той се появи след два дни (всъщност присъстваше на визитациите, но дори и не поглеждаше към мен), влезе, седна на стола, смръщи се и каза:

— Това е невероятно.

— Така е — съгласих се аз. — От някакъв наркотик ли, а, Докторе? Не е възможно човек току-тъй да започне да чете чужди мисли.

— Травмата, стресът, лекарствата… Един господ знае! Макар че лекарствата бяха най-обикновени.

— И аз със сигурност не съм луда, така ли?

— Варя — поклати с укор глава той, — случаят е абсолютно невероятен… Може би учените ще разберат за какво става дума…

— Какво говорите! — прекъснах го аз. — Искате да направите от мен опитна мишка, така ли? Е, няма що, благодаря ви.

— Но…

— Добре де, ще се престорим, че това е била една несполучлива шега. Общо взето, вие ме успокоихте, че от гледна точка на лекуващия ми лекар аз не съм мръднала окончателно, а пък с другото ще се оправя сама.

— Но… това е толкова необикновено…

— От какво се страхувате? — прекъснах го.

— Аз ли да се страхувам? — Той изглеждаше учуден.

— Докторе — направих гримаса аз. — Какво, да не сте забравили?

— А, да… Малко е страшничко, когато знаеш, че някой е способен да чете мислите ти.

— Но вие не сте разтревожен от това, нали?

— Може би…

— Ясно. — Въздъхнах тежко и казах назидателно: — Не е лесно да се сдобиеш с добра информация, но още по-трудно е да я използваш за нещо читаво. Схващате ли, Докторе? Около мен има обикновени хора и техните мисли също са обикновени. Разбира се, всеки си има своите тайни, но това е напълно естествено… Изобщо всичко е доста скучно.

— Така ли? — Той старателно избърса очилата си с носна кърпа, а аз прихнах и казах:

— Докторе, че какъв разузнавач става от мен? И изобщо как си го представяте това? Отивам във ФСБ 2 2 Федерална служба за безопасност, която в Русия отговаря по функции на нашата Национална служба за сигурност. — Б.пр. и казвам: Момчета, аз мога да чета мисли, изпратете ме на предната линия при най-големия ни враг. Според мен това е много глупаво.

— В такъв случай какво ще правиш? — попита той.

— Не зная. Може би ще изнасям представления в цирка и ще печеля пари.

Той се засмя, а аз малко се засегнах, защото най-сериозно си мислех за цирка.

Общо взето, през тази вечер ние така и не решихме нищо. През нощта спах лошо, някъде призори започнах да дишам трудно, чувствах тъпа болка в сърцето си — то сякаш се опитваше да спре — и дори вече се канех да извикам медицинската сестра, но после се отказах. Легнах, затворих очи и изведнъж чух повик. Някой бързо и настойчиво ме викаше по име. А сетне всичко свърши.

Полежах още малко, продължих да се вслушвам и заплаках, защото разбрах, че вече съм сам-сама в целия свят.

Доктора остана до късно в болницата, а вечерта дойде при мен. Усмихна ми се бодро и каза: