Татяна Полякова - Нейната малка тайна

Ние се установихме в съседния областен център, който беше на повече от триста километра от родния ни град. Взехме под наем една двустайна квартира в панелен блок. Доктора се уреди в някакъв Център по рехабилитация, където бивши алкохолици му изливаха душата си, а аз пуснах във вестника следната обява: Квалифицирана гадателка ще ви разкаже миналото и ще ви разкрие бъдещето. Преувеличавах по отношение на бъдещето — каквото не можех, не можех, но за сметка на това с миналото всичко беше наред. Пък и човек е устроен така, че ако му разкажеш истински случки от предишния му живот, той ще ти повярва, а тогава можеш да дрънкаш каквото ти падне за бъдещето му и той ще приеме всичко с благодарност. Всъщност аз не злоупотребявах и съветвах хората най-вече да внимават, предупреждавах ги да се пазят от алкохола и случайните връзки и им препоръчвах да се грижат за децата си. Изобщо стремях се да заслужа медал като борец за чистотата на нравите.

Медал така и не ми дадоха, но парите потекоха като река. Естествено — не веднага. Наложи се три пъти да пусна обявата, преди в нашата квартира да се появи една жена на около четиридесет години. Аз много й се зарадвах не само защото беше първата ми клиентка, а и защото страшно ми беше омръзнало да седя между четири стени и да общувам само с Доктора, чиито мисли вече знаех наизуст.

Разговарях с клиентката си около два часа, тя ми плати много повече пари, отколкото й поисках, и си тръгна безкрайно доволна, макар че аз всичко на всичко й повторих нейните мисли на глас, но това оказа изключително благотворно въздействие върху нея, тъй като жената се успокои и взе нужното решение.

След два дни вече имах трима клиенти, а след това те станаха толкова много, че се наложи да правя график за приемните часове и да повиша таксата, та да се избавя от онези, които просто любопитстваха. Доктора заряза Центъра и започна да води предварителни разговори с клиентите, понеже много от тях изобщо нямаха нужда от услугите на врачка, а от помощта на психолог. Общо взето, ние бяхме в цветущо положение.

Веднъж — в късната есен, някъде привечер, в квартирата се появиха двама младежи с мрачен вид. След като си поговорих с тях седем минути, аз установих завидно съвпадение на нашите възгледи по всички основни житейски въпроси и от този момент нататък моят бизнес беше един вид узаконен. Момчетата останаха доволни, а за мен — да не говорим.

Така измина една година. Бях спечелила толкова много пари, че количеството им вече будеше безпокойство у нас, защото нямаше къде да ги харчим — ние живеехме скромно, Доктора беше заклет вегетарианец и хрупаше салати, а аз наблягах на сладките неща, тъй като очевидно в детството ми не ме бяха дохранвали.

Доктора се тревожеше за нашите пари и се страхуваше от крадци, а аз постоянно се опитвах да установя за какво ми бе дадена тази дарба и изобщо дали това беше дарба или просто някакво странно стечение на обстоятелствата. Измина една година, а аз така и не успях да намеря отговор и не забелязвах нищо, напомнящо знак, по който да мога да се ориентирам. Та види се — по тази причина ми стана скучно.

Горе-долу по това време в квартирата ни се появи Коля Вихряй — един от моите „защитници“. Предишния ден той вече беше идвал по работа, а днес изобщо нямаше какво да прави в дома ни и аз малко се изненадах. До него от крак на крак пристъпяше един от приятелите му, когото слабо познавах, но си спомнях, че се казва Серьога, а прякорът му беше Коса или нещо от сорта. Естествено на мен нищо не ми костваше да бръкна в мозъка му и да изясня това, но гледах да не се напрягам излишно.

Общо взето, те се появиха в антрето, криеха очи и явно бяха притеснени.

— За какво си се домъкнал? — учудих се аз.

Коля изпъшка и каза с известна доза стеснение:

— Варвара, такова… можеш ли да ми погледаш малко, а?

— Да не би да си се влюбил?

— Аха — изсумтя той и, разбира се, излъга. Измъчваше го друго.

— Добре, ела вътре — предложих му аз, той тръгна, а приятелят му го последва.

Извадих картите и започнах да ги нареждам, а после — и да гадая, като при това бърках попа с валето, подривайки собствената си репутация. Но на Коля не му беше до поповете, той изглеждаше потиснат и очакваше от мен чудо. Виждах мислите му като на длан.

След като му разказах за споходилите го неотдавна тревоги, неуспехи и една малка радост (наскоро той най-сетне бе излекувал трипера, който съвсем неочаквано бе пипнал след кратко общуване с едно симпатично момиченце на около петнадесет години, което на пръв поглед приличаше на мамина щерка), та след като отворих очите му за всичко това и забелязах дълбоко удовлетворение в изражението му, аз преминах към настоящето, т.е. към утрешния ден. Именно предстоящото на другия ден събитие, по-точно среща, определена за седем часа вечерта на тихо и с нищо незабележително местенце, навяваше тъга на Коля. Той дълбоко се съмняваше, че ще си тръгне оттам цял и невредим и впрочем съмненията му не бяха напразни. На негово място аз бих теглила една майна на всичко и не бих отишла на срещата, но момчетата с голи глави са особено племе, те живеят по свои правила, които могат да се сторят глупави на нормалния човек, ала братлетата ги спазват и не мърдат на крачка от неписания закон. Има случаи, в които трябва да запазят достойнство или както там се нарича това при тях.