Татяна Полякова - Нейната малка тайна

След този случай момчетата в града — не само от нашия квартал, но и от съседните — започнаха да се отнасят към мен със забележимо почитание. Поздравяваха сдържано и бяха изключително вежливи, когато се срещахме, ала всъщност никой от тях не бързаше да научи съдбата си. Доктора твърдеше, че те ме смятат за вещица. Може би той беше прав. Няма по-суеверни хора от онези, които не живеят в съгласие със закона. Общо взето, покойният Коля беше успял по своя си начин да ми направи реклама. Сега всяко куче в града ме познаваше и се отнасяше с уважение към мен (разбира се, не кучето, а местните хулигани). Между нас се изградиха приятелски и дори би могло да се каже — задушевни отношения. В атмосферата на въпросната задушевност измина една година. Тя не донесе нищо ново, ако не се броят парите, но те не ни хвърляха в кой знае какъв възторг, защото ние с Доктора така и не успяхме да измислим за какво да ги харчим. Всъщност купихме си едно БМВ, колата изглеждаше доста добре, но с това фантазията ни се изчерпа. По едно време решихме да си купим и апартамент — по-хубав и по-просторен, но ни домързя: не ни се щеше да напускаме мястото, с което вече бяхме свикнали. А хората, които се надяваха да им отворя очите, все идваха и идваха. Струваше ни се, че вече целият град се извървя, и то не по веднъж, но те продължаваха да извират отнякъде. Започнаха да пристигат клиенти от други райони, дори от такива, които бяха доста отдалечени. Когато веднъж в антрето се появи гражданка на неопределена възраст и с доста едро телосложение, която бе преодоляла разстояние от двеста километра, за да се види с мен, аз изпаднах в дълбок размисъл, а после направо се разстроих. Нима дарбата — или каквото и да беше това — ми бе изпратена свише просто за да стана една известна в цяла Русия врачка? Това никак не ме влечеше. Нима тя нямаше по-интересно приложение?

Дните минаваха, а аз продължавах да се тормозя от безрадостни мисли. Доктора също изглеждаше нещастен и също размишляваше, а понякога дори съжаляваше, че бе напуснал скъпата на сърцето му психиатрична болница, където от него имаше очевидна полза. Впрочем на Доктора му беше по-лесно — никога не беше късно да се върне в лудницата, но за мен подобна перспектива…

В самия разгар на самовглъбяването и анализа на собствената съдба, който се случи навръх Коледа, в нашия дом отново се появиха неканени гости, но този път от по-висок ранг. Аз четях „Юдейската война“ на Флавий и разсъждавах върху това, че навремето хората са живели далеч по-приятно, когато на вратата се позвъни. Доктора бързешком излезе в антрето от стаята си, а после надникна при мен и започна да прави разни тайнствени знаци, абсолютно забравил, че това е напълно излишно. Аз вече знаех, че при нас е дошъл скъп гост — босът на квартала, в който ние се подвизавахме. Именно на него ние най-усърдно снасяхме своята дан. Той се казваше Володя, по-точно — Владимир Павлович, а прякорът му беше доста странен — Кума, и би трябвало да се предполага, че произлиза от фамилията му — Кумачьов. Тъй като този прякор звучеше двусмислено и с намек за известно неуважение 3 3 Смехотворното в случая е, че на руски език прякорът на героя е в женски род. — Б.пр. , никой не се осмеляваше да го нарича така в очите. За мен той беше Владимир Павлович и до този момент с него се бяхме срещали два пъти, и двата — в казиното, на което той беше собственик и където аз бях отишла да прахосам част от парите, отнети от доверчивите граждани по напълно законен път. Общо взето, ние бяхме познати, но не чак дотам, че да ме посещава без предупреждение по вечерно време. Аз се изненадах и честно казано — малко се постреснах, но само до момента, в който той се появи в стаята ми, съпроводен от довереното си лице. В главата му нямаше нито една черна мисъл по мой адрес. Аз започнах да се радвам и да се усмихвам, а също така се впуснах да проявявам гостоприемството си.

— Не се притеснявай — махна с ръка Кума, след като се настани на фотьойла. — Дойдох просто ей така… да те видя за малко.

Аз притихнах на отсрещния фотьойл и продължих да изразявам дълбоко задоволство от нашата среща. Придружаващото го лице деликатно изчезна зад вратата, Доктора чисто и просто не се появяваше и изобщо ние седяхме сами, Кума се чудеше как по-ловко да започне разговора, а аз се дивях и го разглеждах.

Той беше с две години по-голям от мен и изглеждаше внушително и съвсем благопристойно. Не си бръснеше главата в съответствие с бандитската мода, не носеше ланци, пръстени и гривни и се обличаше елегантно. Изразяваше се напълно грамотно, псуваше само в крайни случаи, стараеше се да бъде справедлив — вярно, по начин и така, както той си представяше въпросната справедливост, не си падаше по кървавите разпри, смяташе садистите за кретени и до този момент не си бе слагал на душата греха на физическото убийство. Изобщо можеше да мине за напълно почтен младеж. Едни го уважаваха, други не го долюбваха особено, а някои много се страхуваха от него. Последните няколко дни се бяха оказали тежки за Кума и сега той се чудеше и маеше как да я кара нататък.