Татяна Полякова - Нейната малка тайна

И, разбира се, утре Коля щеше да отиде на срещата и нямаше смисъл да го разубеждавам, пък и на мен ми беше все едно дали той щеше да се лиши от главата си, или тя щеше да му служи за украшение още известно време. Всъщност Коля не беше лошо момче, в смисъл че не беше по-лош от много други, но пък и не беше по-добър.

Аз въздъхнах тежко и казах:

— Утре те чака път и среща с трима попове. Пази се от тях, защото те желаят смъртта ти. Ако утре не излезеш от къщи след шест часа вечерта, ще живееш дълго и късметът няма да те изостави. — На това място въздъхнах тежко още веднъж и се втренчих в него. Той облиза устните си, погледна ме с укор, а аз категорично добавих: — С две думи: ако не си подаваш носа от къщи, всичко ще бъде наред, ако го подадеш — чакай неприятности.

— Как тъй ще си седя вкъщи… — ядоса се той, а аз се учудих:

— Какво ти става, Коля? Ти ме помоли да ти гледам и аз ти гледам. А другото не е моя работа.

След което му поразказах разни други неща и ако се съдеше по неговата реакция, чутото му направи силно впечатление. В това нямаше нищо трудно, тъй като знаех мислите на Коля. Но той не знаеше, че аз зная и затова се изчервяваше, въртеше се на мястото си и блещеше очи.

— Това е — престанах да се зверя аз в два попа и една десетка спатия. — Има ли въпроси? Няма въпроси. Сеансът свърши.

— Ама… нищо повече ли не знаеш? — плахо се поинтересува той, след като поседя няколко минути, ням като пън.

— Какво още искаш? — учудих се аз.

— Ами… гледай ми още веднъж… може да видиш нещо. — Той извади пари от портфейла си и ги сложи на масата. Сумата забележимо надвишаваше моята регулярна такса.

— Махни ги — казах аз, правейки си на обидена. — Не сме си чужди хора.

— Не — врътна остриганата си глава той. — Искам всичко да бъде, както си му е редът…

Аз въздъхнах и наредих картите още веднъж. Като че ли нарочно се паднаха само купи. Коля се вторачи в тях и попита:

— Гадно ли е?…

— Ами… — отвърнах уклончиво аз, повъртях в ръката си една шестица, хвърлих я настрана и казах намръщено: — Коля, утре вечер си стой вкъщи… — Не хвърлях прах в очите на Коля, за да го изплаша, просто на него много му се искаше да чуе как ще завърши утрешната среща, а аз изобщо нямах представа за това, защото Господ не ме беше осенил с дарбата да предвиждам. По принцип умният човек избягва неприятностите и аз се опитвах да втълпя тъкмо тази мисъл в съзнанието на Коля. Той разбра всичко това по свой си начин. Надигна се тежко, отмести поглед и каза:

— Добре, аз си тръгвам.

Приятелят му се глумеше в съседния фотьойл и изглеждаше някак угнетен.

— И на теб ли да ти гледам? — попитах.

Младежът скокна и тръгна заднишком към вратата:

— Ъ-ъ…

— Правилно — наложи ми се да се съглася аз. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре спиш.

Момчетата измърмориха „Довиждане“ и си отидоха.

Доктора ги изпрати до вратата и се появи в стаята.

— Какво искат?

— Да разберат съдбата си. А съдбата, както е известно, е злодейка.

— Какво му каза?

— Посъветвах го утре вечер да гледа телевизия. Но той естествено няма да ме послуша.

— И какво?

— Че откъде да зная? — учудих се аз.

Доктора кимна, но не ми повярва.

След две седмици Коса отново ме посети, тъй да се каже, по служебно задължение. До него стърчеше дългунест младеж със счупен нос, когото не бях виждала преди и появяването му в квартирата ми малко ме озадачи — не обичах промените, а и момчетата впрочем също не ги обичаха.

— Къде е Коля? — полюбопитствах аз.

— Няма го.

— Какво значи няма го! — попитах по-скоро от приличие, защото вече знаех отговора.

— Погребахме го. Преди десет дни. Ей такива работи…

— Жалко за момчето — казах, без да се съкрушавам кой знае колко.

Ние преминахме към насъщните неща. Чак преди да си тръгнат, Коса попита:

— Шестицата беше виновна, нали? Ти неслучайно я въртеше така в ръката си… Знаела си, че ще го убият, нали?

— Аз зная само онова, което ми показват картите…

— Естествено… — Коса поклати глава и виновно добави: — А пък аз преди не вярвах… тъй де… мислех си, че това са глупости — гадаенето и разни други… и на никого не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си… Заслужаваш си парите.

— Имам дарба — сериозно отвърнах аз. — Взела съм я от баба си. А тя я е взела от майка си. В смисъл че ми е по наследство.

— Ясно — още веднъж кимна той, а след това си тръгна с вид на просветлен човек, пред когото се бе разкрило нещо възвишено.