Татяна Полякова - Нейната малка тайна

— И ти не искаш да се виждаш повече с мен заради някакъв си глупав сън? — не повярвах аз.

— Това не е сън, а знамение и изобщо не е глупаво. Ти имаш мисия, може би тя е велика, а аз очевидно не ставам за твоя спътница, затова трябва да заобиколя отстрани, та да не ти се пречкам в краката.

Постоях, помълчах и твърдо заявих:

— И къде гледат тия лекари? Нима е възможно да те изписват, та ти си чисто луда!

Въпреки моите увещания и дори заплахи, Валя остана непреклонна, а в деня на нейното изписване ние се сбогувахме завинаги и никога повече не се видяхме. Макар че и сега годинките ни не са кой знае колко и може би пак ще имам сгода да се срещнем в някоя психиатрия.

Изписаха Валя и макар пролетта да беше в разгара си, градските лудньовци се държаха кротко, не се забелязваха никакви пристъпи на заболяванията, стаите бяха наполовина празни, а аз тъй си и останах без съседка. Затова вниманието ми привлече Доктора.

Той беше получил прякора си 1 1 В оригиналния текст прякорът е Док и представлява привнесена в руския език форма на американския тип съкратени обръщения. — Б.пр. много преди моето въдворяване тук. Естествено никой от персонала не го наричаше така пред болните, но пък и на мен подслушани разговори не ми бяха нужни. Доктора беше лекар и според мен — наполовина бе откачен. С две думи — имаше някои странности. Той бе на около четиридесет години, среден на ръст, слаб, замислен, както се казва — вглъбен в себе си , с интелигентно и красиво лице и дори плешивината му, която бе взела значителни размери, не разваляше общото впечатление. Носеше очила, непрекъснато държеше ръце в джобовете на престилката си, а когато слушаше, накланяше глава настрани, почти до самото си рамо. Говореше малко, тихо и кротко, а в отделението всички го обичаха — не само болните, но и персоналът, което беше нещо много рядко срещано зад тези стени, тъй като хората тук не си падаха кой знае колко един по друг.

Лекарите се отнасяха към мен с разбиране, а той по всички възможни начини се стараеше да ми вдъхне бодрост и оптимизъм, макар че сам не можеше да се похвали с излишъци от тези чувства. Наскоро Доктора се бе развел с жена си, която, както станало ясно, от три години имала любовник. Съпрузите нямаха деца, изобщо той беше сам-самин на света и животът не му доставяше кой знае какви удоволствия. Не се сърдеше на жена си, защото смяташе, че за всичко е виновен той, тъй като от известно време имаше проблеми, при това толкова сериозни, че веднага би трябвало да иде на лекар, но колкото и да бе странно, Доктора не искаше да се лекува, срамуваше се и се терзаеше, а това бе съвършено необяснимо за мен. Нали самият той беше лекар и би трябвало да знае как се постъпва в такива случаи! Но не искаше да знае.

Тъй като Доктора беше изключително самотен и никога заникъде не бързаше, всички поред най-безпардонно се възползваха от това и той работеше за двама. Когато имаше време, влизаше при мен и ние дълго разговаряхме. По това време чуждите мисли ужасно ми бяха омръзнали, защото в по-голямата част от тях нямаше нищо интересно. И аз започнах да се тренирам в друга посока: учех се да не им обръщам внимание.

Не нахлувах в мислите на моя лекуващ лекар, тъй като ми се струваше неетично, но за сметка на това разговарях с него с огромно желание. Валя не беше до мен, никой не ми развиваше теории за моето изключително предназначение и изведнъж аз се изплаших — ами ако това изобщо не беше никаква си дарба, а аз просто се бях смахнала окончателно и необратимо? При нас, в съседното отделение, лежеше един Наполеон и той ден през ден водеше битки за Ватерлоо, а аз — ей на — четях мисли… Ако наистина се бях побъркала напълно, значи лекуващият ми лекар трябваше да забележи това, защото кой би могъл да разбира от тези неща най-добре, ако не той!

Реших да поговоря с Доктора при първия удобен случай. И такъв ми падна много скоро. Доктора дойде при мен вечерта по време на дежурството си, усмихна се бодро и седна на стола, като преди това го придърпа близо до леглото ми.

— Виждам, че не сте в лошо настроение — отбеляза той. — Може би трябва да ви преместим в трета стая, при Новикова, заедно ще ви е по-забавно?

— Благодаря, засега не ми е скучно — уверих го аз, помълчах малко и зададох въпроса: — Леонид Андреевич, какви инжекции ми биха тук?

— Какво? — сепна се той.

— Ами… какви лекарства ми слагаха?

— Обикновени лекарства — намръщи се той. — Какво има, Варя?

— Докторе — изтърсих, — как мислите, аз смахната ли съм?