Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Недей, Боби — каза майка му.

— Според мен е Шилер — предположи Сам, докато ръфаше едно ребро. — Обзалагам се, че е бил нацист. Прилича на нацист.

— Млъквай, Сам! Зарежи я тази тема — скара му се Елиза.

— Слушайте какво ви говори майка ви, момчета. Дойде ми до гуша от вас. — Професорът едва бе докоснал чинията си.

Разговорът спря и момчетата се съсредоточиха върху ребрата, хапваха хрупкавия хляб и поглеждаха подканващо баща си.

— О, стига бе, тате, моля те, моля те, кажи ни кой е според теб? — започна закачливо Боби.

— Шилер е убиецът! Шилер е убиецът! — запя Сам. — Achtung! Sieg heil! Ich habe ein tiger in mein tank!

Робърт Мордънт Смит се подпря с две ръце на масата и се изправи, след това посочи празното пространство в голямата стая. Боби преглътна, Сам замрънка, но и двете деца станаха и отидоха там, където бе посочил баща им, и си навиха панталоните до коленете. Смит взе дългата пръчка с разръфан край от мястото й в бюфета, отиде при момчетата и замахна с нея към прасеца на Боби. Винаги удряше първо него, защото Сам толкова се страхуваше, че само като гледаше, наказанието му ставаше двойно. Първият удар остави червена следа, последваха още пет, но Боби не помръдваше и мъжествено мълчеше. Сам вече ревеше. Още шест удара по другия крак на Боби и беше ред на Сам да получи по шест на всеки прасец. Въпреки виковете, го удряше точно толкова силно и злобно, колкото и Боби. Баща му мислеше Сам за страхливец. За момиче.

— Марш в леглото и си мислете за удоволствието да си жив. Не всички имат този късмет, нали знаете? Няма да търпя повече да ме тормозите, ясно ли е?

— Сам може би ще продължи — каза Елиза, когато момчетата излязоха. — Той е само на дванайсет. Но не трябва да търпиш номера от четиринайсетгодишно момче, Боб. Вече е по-висок от теб. Един ден ще се обърне срещу теб.

Вместо да отговори, Смит тръгна към вратата на мазето с ключовете към сложните й ключалки в ръце.

— И няма нужда от това параноично заключване! — извика след него Елиза от трапезарията, когато се скри от погледа й. — Ами ако се случи нещо и ми потрябваш бързо?

— Викай!

— Да бе! — промърмори си тя и отнесе остатъците от вечерята към кухнята. — Няма да ме чуеш от шума. И помни ми думите, Боб Смит, един ден синовете ти ще се обърнат срещу теб.

Акордите на концерта за пиано на Сен-Санс гръмнаха в двете огромни тонколони, закрепени над свода без врата, който водеше към кухнята. Докато Клеър Понсонби чистеше сурови скариди на старата каменна мивка и им вадеше вените, брат й отвори „бавната“ фурна на лятата английска печка с ръце в кухненски ръкавици и извади глинения гювеч. Капакът беше запечатан с тесто, за да се запази и последната капчица безценен сос. Чарлз остави съда върху мраморната плоча на тристагодишния кухненски плот и се зае с досадната задача да разлепи тестената спойка на капака.

— Днес измислих отличен афоризъм — каза той, докато се трудеше над съда. — Клюката е като чесъна — добър слуга, но ужасен господар.

— Много подходящо, като се има предвид менюто ни, но толкова ли са упорити клюките в „Хъг“, Чарлз? В края на краищата никой не знае истината.

— Съгласен съм, че никой не знае дали частите от труповете са отишли в инсинератора, но непрекъснато се правят предположения. — Изкиска се. — Основен обект на клюките е Кърт Шилер, който ми се разциври днес. Този надут тевтонец, този потаен смотаняк — трябваше да си прехапя езика, да не се разсмея.

— Мирише божествено — каза Клеър и се обърна към него усмихната. — Не сме яли говежда яхния не знам откога.

Но първо скаридите в чесново масло — каза Чарлз. — Свърши ли с тях?

— Току-що почистих последната. Идеална музика за идеалната вечеря. Сен-Санс е толкова богат! Аз ли да разтопя маслото, или ти ще го направиш? Чесънът е смачкан и готов за прибавяне. Тиганът е там.

— Аз ще го направя, докато сервираш — каза Чарлз и сложи кубче масло в тигана. Скаридите бяха приготвени за бързо потапяне в мига, в който маслото се стопи и чесънът стане златист. — Лимон! Да не си забравила лимоновия сок?

— Чарлз, ти да не си сляп? Точно до теб е.

Всеки път, когато Клеър заговореше с дрезгавия си глас, голямото куче, подпряло муцуна върху лапите в далечния ъгъл вдигаше глава, удряше по пода с опашка, а рунтавите му светли вежди се повдигаха и се спускаха многозначително по красивото му черно лице, все едно акомпанираха на речта на Клеър.

Умелите ръце на Чарлз се заеха със скаридите, масата беше сложена. Клеър отиде до разбития и зацапан мраморен плот и взе голяма купа с кучешка храна.