Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Добре, вечеря.

— Кога?

— Тази вечер, ако си свободен, Кармайн.

— Страхотно. Каква храна обичате?

— Обикновена стара шанхайска кухня.

— Устройва ме. Ще те взема от вас в седем.

Разбира се, че копелето знаеше домашните адреси на всички!

— Не, благодаря. Предпочитам да се срещнем в заведението. Кое е то?

— „Синият фазан“ на улица „Седар“. Знаеш ли го?

— О, да. Ще се срещнем там в седем.

Той затвори, без повече да се суети, и остави Дездемона да се занимава с молбата на доктор Чарлз Понсонби, който стоеше на вратата. Веднъж да го разкара и ще може да планира срещата, която не бе съблазняване, а по-скоро мач по фехтовка. О, да, малко атаки и парирания с рапирата на думите биха били добре дошли! Как й липсваше тази страна на живота! Тук, в Холоуман, беше като на заточение, пестеше щедрата си заплата в банката, за да може да се махне от огромната чужда страна, да се върне в родината си и да събере парчетата на интересния си личен живот. Парите не бяха всичко, но го разбираш чак когато ги имаш, преди това колкото и вълнуващ да е животът ти, все ти се струва депресиращ. Дездемона искаше да има малък апартамент в Странд-он-дъ-Грийн с изглед към Темза, няколко ангажимента като консултант в частни клиники и целия Лондон на нейно разположение. Признаваше си, че Лондон й е непознат, както някога й беше непознат Холоуман, но Холоуман е изгнание, а Лондон е центърът на вселената. Бяха минали пет години, оставаха й още пет. Тогава щеше да каже сбогом на „Хъг“ и Америка. Щеше да има прекрасни препоръки, за да получи ангажименти като консултант, и тлъста банкова сметка. Това беше всичко, което искаше и за което Америка й беше нужна. Можеш да извадиш една англичанка от Англия, но никога не можеш да извадиш Англия от нея.

Винаги отиваше и се връщаше от работа пеша, беше вид тренировка, която подхождаше на скитащата й душа. Макар че много от колегите й тръпки ги побиваха от Холоу, Дездемона не се чувстваше заплашена, че маршрутът й минава през гетото. Ръстът й, атлетичната й походка, увереното й излъчване и липсата на сладникаво романче в джоба доста я отдалечаваха от образа на жертвата. Освен това след пет години вече познаваше всяко лице, което срещаше и получаваше само приятелски махвания в отговор на нейните поздрави.

Дъбовите листа вече капеха. Дездемона зави по Дванайсета улица, за да повърви още една пряка до „Сикамор“, газеше в купчини от дъбови листа, които общинските камиони още не бяха минали да почистят. А, ето я! Сиамката, която винаги се качваше на стълб, за да я поздрави. Спря се, за да й обърне внимание. Тогава за части от секундата чу зад себе си стъпки. Настръхна и се обърна. О, не и след пет години! Наоколо не се виждаше никой, освен ако не се бе скрил зад близкия дъб. Шумоленето на паднали листа зад нея спря половин секунда след шума от нейните стъпки. По челото й избиха капки пот, но продължи, все едно нищо не се е случило, зави по „Сикамор“ и за своя изненада пробяга останалото разстояние до триетажната си кооперация.

Вършиш глупости, Дездемона Дюпре! Колко тъпо от твоя страна. Беше вятърът, плъх или птичка, някое малко същество, което не можеш да видиш.

Когато изкачи трийсет и двете стъпала до апартамента си на третия етаж, беше се задъхала повече, отколкото обикновено, когато бягаше или се катереше по стълбището. Автоматично погледът й се плъзна към работната й кошница, но тя бе недокосната. Бродерията й беше на мястото си. Елиза Смит бе приготвила любимата вечеря на Боб — печени ребра със салата и топъл хляб. Състоянието на духа му силно я тревожеше. Откакто се разбра за убийството, той все повече се сриваше. Беше станал раздразнителен и критичен към неща, които обикновено дори не забелязваше, често изглеждаше толкова дистанциран, че нито виждаше, нито чуваше каквото и да е около себе си. Отдавна знаеше за тази негова страна, но при наличието на блестящата кариера, хобито в мазето и добрия брак — побърза да добави — не вярваше, че депресията ще успее да вземе връх. Беше се преборил със спомена за Нанси. О, беше тежко, но успя да се съвземе, а какво по-лошо би могло да се случи?

Макар че вестниците и телевизията престанаха да тръбят за Чудовището от Кънетикът, Боби и Сам не разбираха от дума. Всеки ден в училище се наслаждаваха на славата, че баща им е свързан с убийствата, след това се прибираха вкъщи и не разбираха защо не трябва да досаждат с въпроси. Те буквално го разкъсваха на парчета!

— Кой според теб го е направил, татко? — питаше Боби за сетен път.