Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Кой ръководи разследването? — попита М.М.

— Поради липса на по-подходящ, господине, засега аз, но това може да се промени. В него, както виждате, са включени много полицейски участъци.

— Искаш ли ти да ръководиш разследването, Кармайн?

— Да, господине.

— Тогава ще се обадя на губернатора — каза М.М., уверен във влиятелността си, а и защо не?

— Ще помогне ли, ако „Парсън Продукт“ предложат голямо възнаграждение? — попита Ричард Спейт. — Половин милион? Милион?

Кармайн зяпна.

— Не, господин Спейт, всичко друго, но не и това! Най-малкото защото ще съсредоточи вниманието на пресата върху „Хъг“, а освен това големите възнаграждения правят работата на полицията още по-трудна. Изведнъж ни се изсипват всички откачалки и маниаци — но не отричам, че възнаграждението може да ни донесе добра следа, шансовете за това са толкова малки, че не си струва да впрегнем целия полицейски ресурс да проверява до изтощение хиляди сигнали за нищо. Ако зациклим обаче, тогава може да предложите награда от 25 хиляди. Повярвайте ми, това е предостатъчно.

— Тогава — каза Роджър Парсън младши и стана за още кафе — предлагам да разпуснем събранието, докато лейтенант Делмонико се сдобие с нови факти. Професор Смит, вие и вашите хора трябва изцяло да съдействате на лейтенанта. — Започна да си налива кафе, но спря озадачен. — Няма кафе! Имам нужда от кафе!

Докато професорът се суетеше да се извинява и да обяснява, че госпожица Вилич обикновено прави кафе към края на срещата, Кармайн включи няколкото кафеварки и захапа парче щрудел. М.М. беше прав. Вкусно.

Преди Кармайн да излезе от кабинета си този следобед, комисар Джон Силвестри се появи с гръм и трясък на вратата му, за да му съобщи, че получил нареждане от столицата на щата Хартфорд за съставянето на специален полицейски отряд, който да работи в Холоуман, тъй като тук били най-добрите лаборатории в Кънетикът. Лейтенант Кармайн Делмонико ставал негов шеф.

— Имаш неограничен бюджет — каза Силвестри и заприлича повече от обикновено на голям черен котарак. — Можеш да поискаш да включиш в екипа си всеки полицай от кой да е участък в щата.

Благодаря ти, М.М., помисли си Кармайн. Имам карт-бланш, но съм готов да си заложа значката, че пресата ще е научила всичко, още преди да съм излязъл от кабинета си. Щом се включеха държавните служители, езиците се развързваха. А що се отнася до губернатора — масовите убийства, особено на примерни граждани, означаваха повече политическа ненавист.

Но на Силвестри каза:

— Лично ще посетя всички полицейски участъци в щата, за да ги осведомя, но засега ще съм доволен, ако специалният отряд продължи да се състои само от мен, Патрик, Ейб и Кори.

Сряда, 20 октомври 1965 г.

Бяха изминали две седмици, откакто откриха Мерседес Алварес в хладилника за мъртви животни в „Хъг“ и медийната буря във вестниците, телевизиите и радиостанциите започна да спада и да се превръща в информационен вакуум. Не беше изтекла и думичка за изгарянето в инсинератора, което учуди специалния отряд. Очевидно натиск от влиятелни хора и политици беше спрял информацията като прекалено деликатна, кошмарна и депресираща. Разбира се, карибският произход бе безмилостно раздухан. Броят на жертвите беше определен на единайсет. Нямаше данни за друг случай преди Росита Есперанца, изчезнала през януари 1964, включително и в другите щати. И разбира се, убиецът получи прозвище: пресата го наричаше Чудовището от Кънетикът.

Съществуването на „Хъг“ вече не се свеждаше до малки триумфи като поведението на калиевите йони при проникването им през клетъчната мембрана или големи победи като случая, в който Юстас получи фокусиран пристъп на темпоралния лоб при електрическа стимулация на улнарния нерв. Сега животът в „Хъг“ беше пълен с напрежение, което се проявяваше в подозрителните погледи, прекъснатите по средата изречения, смущението при смяната на темата, която не излизаше от ума на нито един служител. Имаше едно малко успокоение: ченгетата изглежда се бяха отказали от посещенията в центъра, дори и лейтенант Делмонико, който осем дни кръстосваше всички етажи, вече не идваше.

Появилите се в социалната структура на „Хъг“ пукнатини тръгваха от доктор Кърт Шилер.

— Стой далеч от мен, нацистка подлога! — извика доктор Морис Финч на Шилер, когато дойде да го пита за някаква тъканна проба.

— Може да ме обиждаш — отвърна Шилер задъхан, — но аз няма да си позволя да ти отвърна тук, където съм заобиколен само от евреи!