Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Непрекъснато споделяше и с двама ни. Харесваше живота си, обичаше да говори за него. — Силен спазъм стегна гърлото му и се наложи да стисне дръжката на креслото, за да го потисне. Очите му, взрени в Кармайн, бяха като хипнотизирани от болката, а майката сякаш надничаше в дълбините на ада. — Казаха ни какво й е било причинено, лейтенант, но това направо не е за вярване. Казаха ни и че вие водите разследването за Мерседес и знаете повече от полицаите в Норуолк. — Гласът му затрепери от вълнение. — Моля ви, умолявам ви, кажете ми! Тя… моето момиченце страдало ли е?

Кармайн преглътна, погледът на тези очи го пробождаше като шиш.

— Само Бог знае отговора, но аз мисля, че Бог не би могъл да бъде толкова жесток. Такова убийство не се извършва задължително, за да се гледа как жертвата страда. Мъжът може да е упоил Мерседес и тя да не е усетила нищо. Но в едно можете да сте сигурен: Бог не е искал тя да страда. Щом вярвате в Бог, тогава трябва да повярвате, че не е страдала.

Бог да ми прости лъжата, но как бих могъл да кажа на този съсипан баща истината? Умът му е помътен, духът му е мъртъв, шестнайсет години любов, грижи, радости и малки огорчения бяха се изпарили през комина на инсинератора. Защо да му казвам истинското си мнение за Бог и да направя загубата му още по-тежка? Той трябваше да събере парчетата и да продължи напред. Имаше още пет деца, които се нуждаеха от него, и жена, чието сърце не беше просто разбито, а смазано.

— Благодаря ви — промълви внезапно госпожа Алварес.

— Благодаря ви, че ме приехте — отвърна Кармайн.

— Вие много ги утешихте — каза отец Тезориеро, докато вървяха към пътната врата. — Но Мерседес е страдала, нали?

— Според мен повече, отколкото можем да си представим. Трудно е с моята професия да се вярва в Бог, отче.

На улицата се бяха появили двама журналисти, единият с микрофон, другият с бележник. Когато Кармайн излезе, те се затичаха след него, но бяха грубо отблъснати.

— Вървете на майната си, лешояди! — изръмжа той, качи се във форда и бързо изчезна.

След няколко пресечки, когато вече нямаше никакви репортери по петите му, той спря до тротоара и се остави на чувствата да го завладеят. Дали е страдала? Да, да, да, страдала е! Страдала е ужасно и той се е погрижил през цялото време да е в съзнание. Сигурно последното нещо, което е видяла, е било как собствената й кръв изтича в канализацията, но семейството й никога не трябва да научава това. Аз не само не вярвам в Бога. Аз вярвам, че светът се управлява от Дявола. Вярвам, че Дяволът е безкрайно по-силен от Бог. И че воините на доброто, ако не и Бог, губят войната.

Понеделник, 11 октомври 1965 г.

Денят на Колумб не беше официален празник и нямаше никакви пречки пред борда на Центъра за неврологични изследвания „Хъглингс Джаксън“ да се събере в единайсет преди обед в конферентната зала на четвъртия етаж. Въпреки че не беше поканен, Кармайн нямаше никакво намерение да изпуска събитието. Дойде по-рано, занесе фина порцеланова чаша до кафеварката в залата, взе си и две понички с желе от изящния порцеланов поднос и имаше наглостта да седне на стол в далечния край на масата, който обърна към прозореца.

Поведението му беше изключително нахално според госпожица Дездемона Дюпре, която влезе с бързи стъпки и го завари да се радва на приготвените за борда благини.

— Да знаете, че имате късмет — беше отговорът на Кармайн. — Ако архитектите на болницата на Холоуман не бяха решили да сложат паркинга пред сградата, нямаше да имате никаква гледка от прозореца. А сега можете да видите Лонг Айлънд. Прекрасен ден, нали? Най-прекрасната част на есента. И въпреки, че ми липсват листата на брястовете, не мога да спра да се дивя на красотата на кленовете. Листата им сякаш създават нови нюанси в топлия край на спектъра.

— Нямах представа, че имате речник и познания да се изразявате така! — каза тя иронично, но очите й останаха леденостудени. — Седите на стола на председателя на борда, черпите се с кафе и закуски, на които нямате право! Много ви моля да си съберете нещата и да излезете!

Точно в този миг влезе професорът, видя лейтенант Делмонико и въздъхна дълбоко.

— О, боже, бях ви забравил — каза той на Кармайн.

— Независимо дали ви харесва, или не, професоре, аз трябва да остана.

Ректорът на Университета „Чъб“ Мосън Макинтош влезе, преди професорът да успее да отговори, усмихна се на Кармайн и се здрависа радушно с него.