Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— По-добре като лейтенант според мен. Аз съм Барт Тезориеро.

— Налага ли се да говорите испански в енорията си?

Отец Тезориеро отвори вътрешната врата.

— Не, макар че имам доста испаноговорещи енориаши. Това е стар квартал, всички са тук отдавна. В никакъв случай не е гето.

Всекидневната на първия етаж беше доста просторна и пълна с хора, потънали в мълчание. Тъй като бе от латински произход, Кармайн знаеше, че отвсякъде са заприиждали роднини, за да бъдат със семейство Алварес в този тежък момент. Знаеше как да подходи към големия род, но не се наложи. Свещеникът заведе всички, освен потърпевшото семейство в кухнята, помагаше му възрастна жена с невръстно дете на ръце, вероятно бабата.

Така в стаята останаха Хосе Алварес, жена му Кончита, най-големият им син Луис и трите дъщери Мария, Долорес и Тереза. Отец Тезориеро настани Кармайн в най-хубавото кресло и седна между съпруга и съпругата.

Къщата беше пълна с дантелени покривчици, под завесите от изкуствен плюш имаше дантелени перденца, мебелите бяха доста вехти, а подовете покрити с теракота и дебели вълнени килими. По стените висяха репродукции на „Тайната вечеря“, „Свещеното сърце на Исус“, „Дева Мария с младенеца“ и много снимки на семейството в рамки. Навсякъде имаше вази с цветя, а на всеки букет — картичка. Ароматът на фрезиите и нарцисите беше толкова тежък, че на Кармайн му се стори, че се задушава. Откъде ги намираха продавачите на цветя по това време на годината? В средата на полицата над камината бе поставена снимка на Мерседес в сребърна рамка, а пред нея гореше свещ в червен стъклен свещник.

Първото нещо, което Кармайн направи, когато влезе в опечалената къща, беше да си представи как е изглеждало тъжното семейство преди трагедията. Почти невъзможна задача. Но сигурно костната им структура си е била същата. Всичките бяха поразително красиви с онзи прекрасен цвят на кожата „мляко с кафе“. Малко негърска кръв, малко от карибските индианци, много испанска. Родителите бяха към четиридесетте, но изглеждаха десет години по-възрастни, седнали като платнени чучела в зловещия си малък свят. Никой от двамата не го забелязваше.

— Луис, нали? — попита той момчето с подути и зачервени от сълзи очи.

— Да.

— На колко си години?

— Четиринайсет.

— А сестрите ти? Те на колко години са?

— Мария е на дванайсет, Долорес на десет, а Тереза на осем.

— А малкото ти братче?

— Франсиско е на три.

Момчето пак се разплака, ронеше онези печални и безнадеждни сълзи, които потичат чак когато вече си си изплакал очите. Сестрите му вдигнаха за миг лица от подгизналите си носни кърпички, малките им кокалести коленца бяха стиснати едно в друго под подгъвите на карираните плисирани поли като две черепчета от слонова кост. Хълцаха непрекъснато и се тресяха от мъка, ужасният шок се превръщаше в изтощение след дългите дни на тревоги и след новината, че Мерседес е мъртва и нарязана на парчета. Никой, разбира се, не искаше те да научат, но някак си го бяха разбрали.

— Луис, би ли отвел сестрите си в кухнята и би ли се върнал после за минутка?

Видя, че бащата най-накрая фокусира лицето му и го погледна с объркване и почуда.

— Господин Алварес, дали да не го отложим за след няколко дни? — попита внимателно Кармайн.

— Не — прошепна бащата със сухи очи. — Ще се справим.

— Вие да, но аз дали ще мога?

Луис се върна. И неговите очи вече бяха сухи.

— Ще ти задам пак същите въпроси, които знам, че вече са ти задавали милион пъти, Луис. Но понякога спомените имат способността да се погребват надълбоко и да изскачат без причина, затова ще те питам пак същото. Разбрах, че с Мерседес сте ходили в различни училища, но ми казаха, че сте били много близки. Красиви момичета като Мерседес бързо се забелязват, това е нормално. Дали някога се е оплаквала от прекалено внимание? Че някой я следи? Че някой я следва с кола или я дебне от отсрещния тротоар?

— Не, лейтенант, честно. Момчетата й подсвиркваха, но тя не им обръщаше внимание.

— Ами когато работеше както доброволка в болницата миналото лято?

— Само за пациентите ми разказваше и колко били добри сестрите към нея. Пускаха я в родилното. На нея много й харесваше там.

Всеки миг щеше пак да се разплаче. Време беше да спре. Кармайн се усмихна и кимна към кухнята.

— Извинявам се — каза на господин Алварес, когато момчето излезе.

— Напълно сме наясно, че работата ви е да питате, лейтенант.

— Мерседес споделяше ли? Обсъждаше ли живота си с майка си, или с вас?