Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Точно така, лейтенант.

— Можеш ли да си спомниш преди да е имало от четири до шест котешки торби, с които госпожа Либман да не е имала нищо общо?

Отис изглеждаше изненадан и се опита да седне на дивана.

— Искате жена ви да влезе в затвора за моето убийство ли, Отис? Лягай веднага долу, човече!

— Преди около шест месеца. Шест котешки торби, когато госпожа Либман беше в отпуск. Помня, че се чудех кой я замества, но тогава ме повикаха, затова само хвърлих торбите в кофата и я закарах към инсинератора.

Кармайн стана.

— Много ми помогна. Благодаря ти, Отис.

Гостът още не бе излязъл през пътната врата, когато Селест и Уесли се върнаха.

— Добре ли си? — попита Селест.

— По-добре, отколкото бях преди той да дойде — беше категоричен Отис.

— От каква раса е трупът? — попита Уесли. — Ченгето каза ли?

— Не е бяла, но не е и черна.

— Мулатка?

— Не каза това. Това е луизианска дума, Уес.

— Мулатите са черни, а не бели — отвърна Уесли доволен.

— Не прави от мухата слон! — извика Отис.

— Трябва да се видя с Мохамед — беше отговорът на Уесли. Закопча ципа на черното си яке от изкуствена кожа с нарисуван на гърба бял юмрук.

— Няма да ходиш при Мохамед, момче, а ще ходиш да работиш! Нямаш право на социални помощи и аз няма повече да те храня! — сопна му се Селест. — Хайде, тръгвай!

С въздишка Уесли свали своя пропуск за главната квартира на Мохамед ел Неср на Петнайсета улица № 18, облече шушляково яке с подплата, качи се в разбитата си кола Де Сото от 1953 и отиде във фирмата за хирургически инструменти „Парсънс“. Където, ако си беше направил труда да попита, а той не го направи, щеше да разбере, че умението му да майстори екартьори можеше да му помогне да излезе от положението си на безработен и да получи постоянна работа.

Денят за Кармайн беше депресиращ и тежък. Досиетата на изчезнали, отговарящи на описанието на Мерседес, бяха започнали да пристигат на бюрото му. Още шест, ако трябваше да бъде точен. По една на всеки два месеца през цялата 1964 година. Уотърбъри, Холоуман, Мидълтаун, Данбъри, Мериден и Торингтън. Единственото място, където беше повторил за почти две години, беше Норуолк. Всичките момичета бяха на шестнайсет години, със смесена кръв и с карибски произход, но никога от семейство на нови имигранти. Пуерто Рико, Ямайка, Бахамите, Тринидад, Мартиника, Куба. Сто петдесет и пет сантиметра, невероятно красиви, с развити женствени тела, много строго възпитавани. Всички нови попълнения на бюрото му бяха католички, макар че не всички бяха посещавали католически училища. Никоя не бе имала приятел, всичките бяха пълни отличнички и обичани от съучениците си. И което бе по-важно, никоя не бе споделяла с приятел или член на семейството, че има ново гадже или нов познат, или че се е захванала с нова доброволна работа.

В три следобед се качи сам във форда и пое по магистрала И–95 към Норуолк, където лейтенант Джо Браун му бе уредил среща със семейство Алварес. И бързо добави, че няма да може и той да дойде. Кармайн знаеше защо. Джо не можеше да понесе още една среща със семейството на убитото момиче. Къщата беше трифамилна, собственост на Хосе Алварес. Той живееше в апартамента на най-долния етаж с жена си и децата, а другите два етажа даваше под наем. Точно така искаха да живеят всички работещи хора: на практика не плащаха наем, средният апартамент плащаше ипотеката и комуналните разходи, а най-горният добавяше бели пари за ремонти и за черни дни. Тъй като живееха на най-долния етаж, ползваха задния двор, половината от четириместния гараж и мазето. А и когато хазяинът живее в същата сграда до квартирантите, може да ги държи под око.

Като всички съседни къщи и тази беше боядисана в тъмносиво, имаше двойни прозорци, чиито външни крила през лятото се заменяха с мрежи срещу комари, предна веранда, от която се излизаше директно на тротоара, и голям заден двор, заграден с висока телена ограда. Гаражът беше в дъното му в края на алея, която минаваше покрай едната страна на къщата. Когато Кармайн застана на улицата с дъбовете, чу лай на голямо куче. Никой нямаше шанс да проникне през задната веранда, пред която пазеше песът.

Свещеникът отвори пътната врата, зад която имаше отделен вход към двата апартамента горе. Кармайн се усмихна на отчето и сви рамене в палтото си.

— Съжалявам, че се налага, отче — каза. — Казвам се Кармайн Делмонико. Дали да се представя като лейтенант, или просто като Кармайн?

Свещеникът отговори след известен размисъл: