Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Ако имах власт, щях да те депортирам! — изръмжа Финч.

— Не можеш да виниш цяла нация за престъпленията на шепа хора — продължи да настоява Шилер с побледняло лице и стиснати юмруци.

— И кой казва, че не мога? Вие всички сте виновни!

Чарлз Понсонби ги разтърва, хвана Шилер за ръката и го заведе на собствената си територия.

— Не съм направил нищо! Нищо! — извика Шилер. — И откъде сме толкова сигурни, че тялото е нарязано, за да бъде изгорено? Това е клюка, гадна клюка! Нищо не съм направил!

— Скъпи ми Кърт, реакцията на Мори е разбираема — започна да го успокоява Чарлз. — Има братовчеди, които са загинали в пещите на Аушвиц, така че самата мисъл за изгаряне направо го съсипва. Разбирам и него, знам, че не му е лесно, когато изпитва такива емоции. Най-доброто, което можеш да направиш, е да стоиш далеч, докато нещата се уталожат. А те ще се уталожат, всяко чудо за три дни. А ти си напълно прав — това са само клюки. Полицията не ни е казала нищо. Горе главата, Кърт, дръж се мъжки! — Последното беше казано с интонация, която накара Шилер да зарови лице в дланите си и горко да заридае.

— Клюките — каза Понсонби на себе си, като се върна в лабораторията, — са като чесъна. Добър слуга, лош господар.

Финч не беше единственият, който използваше Шилер като боксова круша, за да разтовари стреса. Соня Либман демонстративно се отдръпваше, винаги щом го срещнеше. Хилда Силвърман изведнъж започна да обърква дневниците и статиите му. Марвин, Бети и Ханк губеха пробите му и рисуваха свастики по плъховете, които отиваха в патологията.

Накрая Шилер отиде при професора да му връчи оставката си, но той му я върна.

— Не мога да я приема, Кърт — каза Смит, чиято коса ставаше по-бяла с всеки изминал ден. — Ние сме под полицейско наблюдение, не можем да променяме екипа. Освен това ако напуснеш сега, ще изглежда много подозрително. Стисни зъби и продължавай напред, също като всички нас.

— До гуша ми дойде — каза той на Тамара, след като съсипаният Шилер си отиде. — О, Тамара, защо се случи точно на нас?

— Ако знаех, Боб, щях да се опитам да го предотвратя — отвърна тя, настани го удобно в креслото и му даде да прочете черновата от доклада на доктор Нур Чандра, който интелигентно и в подробности описваше невероятния пристъп на Юстас.

Когато се върна в кабинета си, намери там Дездемона Дюпре, която обаче не чакаше като всички нормални хора. Английската кучка безсрамно ровеше в бюрото на Тамара!

— Да сте виждали ведомостите ми за заплатите, госпожице Вилич?

Ъгълчето на строго поверителния документ се подаваше под черновата на диктуван от професора текст. Тамара се хвърли да прогони Дездемона.

— Да не си посмяла да ми ровиш в нещата, Дюпре!

— Просто се наслаждавах на хаоса, в който работиш — каза провлачено Дездемона. — Нищо чудно, че не можа да се справиш с административната работа. Не би могла да организираш и запой в пивоварна.

— Защо не вървиш на майната си? Едно е сигурно, че си прекалено грозна, за да се намери мъж, който да те чука!

Едва забележимите вежди на Дездемона се вдигнаха нагоре.

— Има и по-лоша съдба от това да умреш в неведение — каза тя с усмивка. — За щастие обаче има мъже, които обичат да катерят връх Еверест. — Погледът й се плъзна по лакираните в червено нокти на Тамара, докато ръцете й ровеха из книжата, за да скрият важния документ. — Любовно писмо? — попита.

— Върви на майната си! Ведомостите ти не са тук!

Дездемона си тръгна все още усмихната. През отворената врата чуваше в далечината звъненето на телефона й.

— Госпожица Дюпре — каза и седна.

— О, добре, радвам се, че сте на работа — каза глас от друг неин кошмар.

— Винаги съм на работа, лейтенант Делмонико — отвърна тя рязко. — На какво дължа честта?

— Какво ще кажете някоя вечер да вечеряте с мен?

Поканата дойде като шок, но Дездемона не направи грешката да сметне това за комплимент. Значи великият екзекутор беше отчаян.

— Зависи — каза тя предпазливо.

— От какво?

— Колко уловки има.

— Е, докато се опитвате да ги преброите, какво ще кажете да ме наричате Кармайн, а аз вас — Дездемона?

— Само приятелите си говорят на малки имена, а аз тълкувам вашата покана повече в светлината на разпита.

— Това означава ли, че мога да ви наричам Дездемона?

— Щом искате.

— Страхотно! Ами тогава — вечеря, Дездемона?

Тя се облегна на стола и затвори очи, спомняйки си внушителната му осанка и добре овладяна сила.