Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Ето, Биди, любов моя, и за теб има вечеря — каза, докато пресичаше стаята към ъгъла, в който лежеше кучето, за да му остави купата до предните лапи. Биди моментално скочи и започна да поглъща лакомо храната. — Лабрадорската ти кръв те прави ненаситен — ласкаво му се скара Клеър. — Жалко, че примесът ти от немска овчарка не уравновесява нещата. Удоволствията — продължи с мъркащ глас, са много по-приятни, когато се консумират бавно.

— Не мога да съм по-съгласен — каза Чарлз. — Нека вечеряме поне час.

Двамата Понсонби седнаха да се хранят от двете страни на дървената маса. Приятното им занимание бе прекъснато само, когато плочата на грамофона трябваше да се обърне. Тази вечер слушаха Сен-Санс, но утре можеше да е Моцарт или Сати, зависи какво ще е менюто за вечеря. Избирането на правилната музика беше толкова важно, колкото и изборът на правилното вино.

— Предполагам, ще ходиш на изложбата на Бош, Чарлз?

— Нищо не може да ме спре. Нямам търпение да видя оригиналите! Без значение колко добри са репродукциите в албумите, те не могат да се сравняват с оригиналите. Толкова мрачни, толкова пълни със съзнателен или подсъзнателен хумор. Някак си все не успявам да проникна в ума на Бош! Дали е бил шизофреник? Дали е имал полянка с вълшебни гъби? Или пък е бил възпитан така, че да вижда не само този свят, но и следващия? Те са разсъждавали за живота и смъртта, за възмездието и наказанието, и то по различен от нас начин, в това съм сигурен. Неговите демони излъчват задоволство, когато подлагат нещастните си жертви на мъчение. — Изкикоти се. — Искам да кажа, че от никого в ада не се очаква да е щастлив. О, Клеър, Бош е истински гений! Неговата работа, неговата работа…!

— Все това повтаряш — каза тя малко сухо.

Кучето Биди се втурна и положи глава в скута на Клеър. Дългите й тънки ръце подръпваха ритмично ушите му, докато то притвори очи и изръмжа от удоволствие.

— Ще си направим меню по Бош, за да отбележим посещението ти — каза Клеър развеселена. — Гуакамоле с много чили, пиле по пенджабски, шоколадова торта с кокос… Шостакович и Стравински, с малко Мусоргски за цвят… И отлежало шамбертин.

— Като стана въпрос за музика, плочата прескача. Оправи яхнията, ако обичаш — помоли той и се премести в никога неизползваната трапезария.

Клеър се движеше сигурно из кухнята, докато Чарлз, вече седнал в креслото си, я гледаше. Първо извади малките картофчета от глинения гювеч в купа, отцеди ги на мивката, сложи им малко масло отгоре и занесе купата на масата. Раздели яхнията на две половини, които постави в две стари изрисувани порцеланови чинии, а тях нареди между двата комплекта нож и вилица. Накрая остана купата с бланширан зелен фасул. Нито един съд или чиния не се чукнаха едни в други. Клеър Понсонби поставяше всичко точно на мястото му на масата. Кучето усети, че е ненужно в кухнята и отиде да си легне пак на квадратното си килимче, подпряло муцуна върху предните лапи.

— Какво смяташ да правиш утре? — попита Чарлз, когато на мястото на яхнията се появи малка чаша силно еспресо и двамата запалиха по една пурета с прекрасен вкус.

— Ще водя Биди на дълга разходка сутринта. После с Биди ще изслушаме лекцията за елементарните частици в лекционната зала на „Съскинд“. Поръчала съм такси дотам и обратно.

— Няма нужда да поръчваш такси! — разсърди се Чарлз и воднистите му очи блеснаха от гняв. — Тези безчувствени кретени, които карат таксита, трябва да знаят разликата между куче водач и обикновено куче! Кучето водач пикаело в таксито? Глупости!

Тя протегна ръка и безпогрешно намери неговата, без да опипва или да я пропусне.

— Няма проблем да си поръчам — каза тя умиротворително.

Менюто за вечеря в къщата Форбс беше съвсем различно.

Робин Форбс се бе опитала да направи вегетариански кюфтета, които да не се разпадат на трохи в мига, в който бъдат докоснати с нож. Поля ги с тънка струйка боровинков сос, за да ги „освежи малко“, както каза на Адисън.

Той опита резултата недоверчиво и се дръпна ужасен.

— Сладко е! — изквича. — Сладко!

— О, скъпи, съвсем мъничко захар няма да ти предизвика нов инфаркт! — опита се да го успокои, пляскайки нервно с ръце. — Ти си лекарят, аз съм само просто една сестра, старомодна и необразована, но дори сестрите знаят, че захарта е най-доброто гориво! Всичко, което ядеш, ако не се превърне в нова тъкан, се разпада до глюкоза, която се изгаря веднага или се превръща в гликоген. Ти се самоубиваш, като си мъчиш тялото, Адисън! Двайсетгодишните футболни звезди не тренират толкова усърдно като теб.