Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Благодаря за лекцията — каза той хапливо, демонстративно остърга боровинковия сос от вегетарианските кюфтета и затрупа чинията си с маруля, домати, краставици, целина и червени чушки. Никакви овкусители, дори оцет.

— Проведох ежеседмичния си разговор с Роберта и Робина тази сутрин — забърбори ведро, ужасена, че може да забележи, че в чинията й има месни кюфтета от деликатесния магазин и че скромната й салата е овкусена с италианска заливка със сметана.

— Взеха ли Роберта в неврохирургията? — Адисън не прояви особен интерес.

Лицето на Робин посърна.

— Не, скъпи, отхвърлили са я, защото била жена.

— И правилно. За неврохирургия се изисква мъжка издръжливост.

Нямаше смисъл да спори с него. Робин смени темата.

— Но пък — изчурулика тя — съпругът на Робина получил голямо повишение. Сега вече могат да купят къщата в Уестчестър, която толкова им харесва.

— Браво на… как му беше името? — отвърна той разсеяно. Беше изцяло погълнат от работата си.

— О, Адисън, той ти е зет! Казва се Калъм Кристи. — Въздъхна и опита пак. — Днес гледах повторение на „Кво вадис“. Боже, как са мъчили бедните християни! Лъвове влачеха човешки ръце, брррр!

— Познавам християнски боклуци, които с удоволствие бих хвърлил на лъвовете. Ограбват те шест дни в седмицата, после отиват на църква в неделя и се споразумяват с Бог. Ха! Горд съм, че заставам зад греховете си, без значение колко са ужасни — каза той през зъби.

Тя се изкикоти.

— О, Адисън, честно, говориш глупости!

Салатата беше изядена. Адисън Форбс остави ножа и вилицата и се зачуди за хиляден път защо се бе оженил за празноглава медицинска сестра, която не бе успяла да завърши медицинския факултет. Макар че знаеше отговора, просто не смееше да си го признае. Тогава нямаше пари, за да продължи следването, тя беше луда по него, а сестринската й заплата стигаше. Естествено бе планирал да нямат деца, докато не приключи стажа си като специализант, но глупачката забременя, преди той да завърши. И ето го сега, бореше се за специалност и имаше две дъщери, които тя бе настояла да кръстят Роберта и Робина. Въпреки липсата на Y-хромозома, Роберта бе наследила неговата дарба за медицина, а празноглавата Робина имаше успех като модел през тийнейджърските си години, после се омъжи за преуспяващ брокер. Неприязънта към жена му не намаля с годините. По-скоро порасна до степен, че вече едва я понасяше и от време на време си мечтаеше да я убие.

— Най-добре за теб, Робин — каза той, докато ставаше от масата — ще е да се запишеш в някой курс в държавния колеж в Западен Холоуман, вместо само да кълвеш пуканки в киното. Или да се запишеш на грънчарство, което са ми казвали, че е любимото занимание на жените на средна възраст без таланти. Може да ходиш на опреснителни сестрински курсове, зле си с математиката, знаеш. Дъщерите ни напуснаха сигурната майчина река, за да живеят в океана, а твоята река се превърна в застоял гьол.

Вечерята винаги свършваше по един и същ начин. Адисън се изкачваше по витата стълба към заключената си кула, а Робин крещеше след него.

— По-скоро ще умра, отколкото да чистя убежището ти с прахосмукачка, остави вратата отворена, за бога!

— Много си любопитна, скъпа — долетя гласът му отдалеч. — Не, благодаря.

Робин избърса очите си със салфетка, разбърка салатата си със сметана и поля обилно месните си кюфтета с боровинков сос. След това скочи, отиде до хладилника и изрови купа с картофена салата, която бе скрила зад кутии диетична сода. Не беше честно Адисън да й налага безмилостния си режим, но тя знаеше много добре защо го правеше. Боеше се до смърт, че ще му пусне края, ако види истинска храна.

Кармайн Делмонико стоеше пред нарисувания на ресторантската витрина фазан в синьо и златно. В едната си ръка носеше голяма кафява торба. Проследи лениво с поглед един яркочервен корвет, но очите му се разшириха от учудване, когато той паркира безупречно до тротоара и от него гъвкаво слезе в целия си впечатляващ ръст госпожица Дездемона Дюпре.

— Охо! — каза той и се изправи. — Не бих предположил, че караш такава кола.

— С годините става по-скъпа, не поевтинява, затова когато я продам, няма да загубя пари — отвърна тя. — Ще влизаме ли? Умирам от глад.

— Мислех да вечеряме у нас — предложи и понечи да тръгне. — Вътре е пълно със студенти от „Чъб“, а лицето ми напоследък стана доста известно благодарение на „Холоуман Поуст“. Ще е жалко да карам бедните младежи да ходят до тоалетната, за да си пийват от бутилки в кафяви хартиени торби.