Дийн Кунц - Добрият

Линда се върна и отбеляза:

— Изглеждаш по-щастлив, отколкото би могло да се очаква.

С високото си чело, бухнали бели вежди, яка челюст и обветрена кожа човекът, който търсеше Синтия, приличаше на морски капитан от по-суровите времена, същински морски вълк, който беше подгонил бял кит, беше го убил, беше му стопил маста и я беше докарал във варели на пристанището.

Той спря пред прага на кухнята, погледна намръщено към Крейт, който седеше на масата, и попита:

— Ти кой си?

— Ръдиард Киплинг. Вие трябва да сте Малкълм.

— Ръдиард Киплинг е умрял писател.

— Да. Кръстен съм на него. Не харесвам произведенията му, с изключение на едно-две стихотворения.

Подозрението сплете двете бухнали вежди в една.

— Какво правиш тук?

— Бет и Джеймс ме поканиха. Ние всички сме големи приятели с Джуди и Франки.

— Джуди и Франки са в Париж.

— И аз щях да отида с тях, но се наложи да се откажа. Закусил ли си, Малкълм?

— Къде е Синтия?

— Ние с нея решихме да захвърлим на боклука всякаква умереност по отношение на въглехидратите. Гощаваме се с горещ шоколад и намазан с масло препечен хляб с канела. Жена ви е прекрасна компания.

Крейт искаше да примами стареца да влезе в кухнята. Глокът лежеше на стола, където Синтия не беше го видяла. Малкълм също не можеше да го види от мястото, където беше застанал. Ако Крейт се пресегнеше за оръжието обаче, Малкълм, който вече хранеше подозрения, можеше да отстъпи и със сигурност щеше да драсне, когато видеше пистолета да се показва.

Малкълм хвърли намръщен поглед към чинията и чашата на Синтия и попита:

— А къде е тя?

Крейт посочи затворената врата на банята в отговор.

— Природата зове. Тъкмо си говорехме за усилията на Синтия да спаси орлите и китовете. Аз много й се възхищавам за това.

— Какво?

— Орлите и китовете. И гладуващите в Африка. Сигурно много се гордеете с нейната щедрост.

— Бетани и Джим никога не са говорили за Ръдиард Киплинг.

— Е, честно да си говорим, аз не съм много интересна личност Малкълм. На всеки хиляда истории за Джуди и Франки те я имат една за мен, я не.

Старецът имаше стоманеносиви очи и остър като сабя поглед.

— Има нещо не наред в теб — отряза той.

— Ех — въздъхна Крейт, — никога не съм си харесвал носа.

— Синтия! — извика Малкълм.

Никой от двамата не погледна към вратата на банята — гледаха се един друг.

Крейт се протегна за глока.

Старецът побягна.

Крейт скочи с такава скорост, че събори стола, дръпна плъзгача на селектора на режим автомат и насочи цевта към вратата. Малкълм беше изчезнал от погледа.

Крейт хукна след него.

Старецът бе изтичал през трапезарията с пъргавината на момче, но се блъсна в една масичка в хола, препъна се и се подпря на едно кресло да се изправи.

Крейт изстреля един къс откос в гърба му, от задника до врата. Заглушителят погълна трясъка така добре, че и пускането на стрела от тръба би вдигнало по-силен шум.

Старецът падна с лице надолу и остана легнал с глава на една страна. Окото му беше широко отворено, но погледът му не можеше повече да се нарече остър.

Застанал над Малкълм, Крейт изпразни разширения пълнител в него. Тялото подскачаше под ударите.

Изхабяването на двадесетина патрона в стрелба по труп не беше практично, но се налагаше.

Един по-незначителен човек от Крейт, който не притежаваше неговото самообладание, би могъл да смени изпразнения пълнител с нов и да изпразни и него. Самообладанието и въздържанието бяха сред най-характерните му черти, но дори и неговото изключително търпение можеше да бъде докарано до пределната точка.

Той отвори входната врата и видя шлифера на Синтия метнат през рамката на пейката люлка. Чадърът й и чадърът на Малкълм лежаха на пода. Внесе всичките им вещи вътре и заключи вратата.

Закачи шлифера в килера за дрехи в коридора и сложи и чадърите там.

Върна се в кухнята, седна на масата, взе си телефона и провери електронната си поща. Докато беше разговарял със Синтия, беше пристигнало съобщение, че фордът е изоставен на паркинга на ресторант.

Никой от района не беше се обадил да съобщи, че му е открадната колата, но можеха да минат часове, преди хората да се усетят, че колата им е изчезнала.

Крейт си помисли, че може да са се качили на автобус, и изпрати съобщение за това. По този маршрут и в този час нямаше да са минали много автобуси. Трябваше да открият и разпитат не повече от двама шофьори.