Дийн Кунц - Добрият

Живите й очи бяха помътнели. Чарът беше се изпарил от лицето й и сега то изглеждаше замаяно като на наркоманка.

Коленете й се огъваха, стъпалата й не слушаха. Дори с помощта на Крейт тя по-скоро влачеше крака, отколкото ходеше.

— Защо отиваме в малката баня? — попита кротко тя.

— Защото няма прозорец.

— Няма ли?

— Не, скъпа.

— Ама защо?

— Не знам защо, скъпа. Аз бих сложил прозорец, ако зависеше от мен.

— Исках да кажа защо отиваме. Защо не си стоим тук?

— Ти каза, че си свършила със закуската, не помниш ли?

— Искам да си отида у дома.

— Да, знам. И ти обичаш дома си като мен.

— Не е нужно да го правиш.

— Някой трябва да го прави, Синтия.

— Никога не съм направила нищо лошо на никого.

— Да, знам. Не е честно. Наистина не е.

Той я побутна през вратата на банята пред тях и усети, че тя цялата се тресе.

— Щях да отида на пазар по-късно.

— Къде обичаш да пазаруваш?

— Където и да е.

— Аз не съм много по пазаруването.

— Имам нужда от хубав летен костюм.

— Имаш чудесен вкус и си много елегантна.

— Винаги съм обичала хубавите дрехи.

— Отиди там, в ъгъла, скъпа.

— Ти не си такъв, Роми.

— Напротив, точно такъв съм.

— Знам, че си добър човек.

— Добър съм в това, което правя.

— Знам, че си добър по душа. Всеки е добър по душа.

Тя стоеше с лице към ъгъла и с гръб към него.

— Моля те.

— Обърни се с лице към мен, скъпа.

— Страх ме е — едвам успя да изрече тя.

— Обърни се.

— Какво ще направиш?

— Обърни се.

Тя се обърна. Сълзите й течаха.

— Бях против войната.

— Коя война, скъпа?

— Малкълм одобряваше, но аз бях против.

— Олеле, Синтия, колко си се променила!

— И винаги съм давала за помощ. Винаги съм давала.

— За миг ти изглеждаше толкова състарена, толкова натъжена и състарена.

— За спасението на орлите и на китовете, за гладуващите в Африка.

— Но вече не изглеждаш стара. Кълна се, нямаш нито бръчица на лицето си. Приличаш на дете.

— О, Господи.

— Учудвам се, че стигна до това толкова късно.

— О, Господи. О, Господи.

— Много късно е за това, скъпа.

Той смени режима на пистолета на полуавтоматик, защото му трябваше само един изстрел. Застанал в края на малкото помещение, той стреля в челото й.

Съвсем сериозно, тя бе приела облика на дете накрая, макар да го бе загубила сега.

Крейт излезе от банята и затвори вратата.

Притопли си още шоколад, опече си още две филии и седна на масата. Всичко беше страшно вкусно, но не тъй уютно както преди. Не можеше да си върне настроението.

Според стенния часовник оставаха още час и двадесет минути до доставката на дрехите му.

Той беше направил само една бърза обиколка на къщата. Докато чакаше за дрехите, можеше да направи един по-подробен оглед.

Най-неочаквано един мъжки глас извика „Синтия“ от предната стая и после пак: „Синтия?“. После се чуха приближаващи се стъпки.

Тереса Мендес, която в момента беше заминала на екскурзия с две приятелки в Ню Йорк, живееше в къща близнак в Дейна Пойнт. Тя държеше резервен ключ в сейф с ключалка с шифър, който беше закачен на дъното на стол от секвоя на верандата в задния двор.

Линда тръгна първа към задната врата. Извади пистолета от чантата си и го сложи на кухненската маса. Пътната и дамската чанта сложи на мивката да изсъхнат от дъжда.

Гледайки отчаяно към локвата, която се образуваше около краката му, Тим въздъхна:

— Още малко и ще завъдим Чудовището от черната лагуна тука.

— Ще донеса хавлии.

Тя свали якето си и го закачи на облегалката на стол с хромирана рамка, смъкна обувките си и излезе от кухнята.

Тим беше притеснен, чувстваше се по-огромен от всякога, сякаш беше гъба, раздула се от поройния дъжд.

Линда се върна боса, по халат. Носеше одеяло и купчина хавлии, които сложи на близкия до него шкаф.

Дръпна настрани крилата на сгъващ се на хармоника параван и иззад него се показаха пералня и сушилня.

— Свали си дрехите и ги сложи в сушилнята. Използвай одеялото за халат.

Тя взе една от хавлиите, отиде до мивката и се захвана да подсушава пътната и дамската си чанти.

— Няма ли да мога да се скрия малко от хорски очи?

— Мислиш, че съм умряла да ти зяпам голия задник?

— Де да знам. Нищо не знам за теб.

— Сега се качвам горе да взема един бърз душ.

— Така де, трябва да си пазя достойнството.

— Достойнството ти е първото нещо, което ми се наби в очите след грамадната ти глава. Колко време ще бъдем в безопасност тук?