Дийн Кунц - Добрият

— Най-много два часа. По-скоро деветдесет минути.

— Тук също има баня — можеш да вземеш душ, ако искаш. Ще ти изгладим джинсите и ризата, когато се изсушат.

— Неудобно ми е — призна той.

— Обещавам, че няма да се промъкна тайничко да те видя както те е майка родила.

— Имах предвид да се разполагам в чужда къща.

— Не е чужда. Тереса ми е приятелка.

— Но аз не се познавам с нея. Когато свърши тази история, ще трябва да направя нещо да й се отблагодаря.

— Можеш да изплатиш заема й за къщата.

— Много скъпо ще ми струва този душ.

— Надявам се, че не си от стипците. Не бих могла да живея със стипца.

Тя излезе, понесла чантите си.

За известно време той постоя замислен над три от думите, които тя бе подхвърлила така небрежно: да живея със. Ако се напрегнеше да се замисли достатъчно дълбоко над тях, дрехите му щяха да изсъхнат върху него, без да има нужда от сушилня.

Той се съблече, напълни сушилнята, попи водата от пода с хавлия и взе останалите хавлии в банята.

Топлата вода му дойде много добре. Би останал под душа по-дълго, ала каналът на пода му напомни за разширените, жадни за светлина зеници на Кравет и тези очи му напомниха филма „Психо“.

Изкъпан, изсушен и увит в одеялото, той се върна в кухнята. Беше гладен, но му се струваше нередно да рови по шкафовете и хладилника. Седна на един от кухненските столове да чака, увил одеялото плътно около себе си като монашеско расо.

Предната вечер в къщата на Линда, преди да започнат бягството, както я наблюдаваше, той беше изпитал в един момент редица от сложни чувства, комбинирани с ужас.

Беше си казал, че трябва да запомни стегнатия възел на ужас, превръщащ се в разплитащ се възел на див възторг, който го караше да се чувства едновременно вързан и освободен.

Не бе могъл да даде име на това чувство. Но бе разбрал, че веднъж да намереше име за него, щеше да разбере защо, без да се кани, внезапно бе си тръгнал от спокойния живот, който си беше създал, и се бе отправил към нов живот без обезопасяващи парапети.

И ето, че думата се появи. Целеустременост .

Той беше живял целеустремено преди време. Беше се представил отлично в служба на дълга.

Основателни причини го бяха накарали да се отдръпне и да се заеме с монотонна работа, невинни удоволствия и възможно най-малко размисъл.

Някаква сърдечна умора го беше завладяла навремето, някакво разочарование и нещо като чувство за безполезност. Нито едно от тези чувства не беше в чист вид, а беше подправено с други, които му беше трудно да дефинира. Той навярно би могъл да надделее над умората сама по себе си, над истинското разочарование и над чувството за тотална безполезност. Ала елементът на „нещо като“ в тези чувства ги замъгляваше и усложняваше задачата да се справи с тях.

Когато се оттегли към живота на физически работник с прости удоволствия, когато най-голямата му цел беше да зида камък по камък и тухла по тухла, когато най-голямото му удоволствие беше да свърши книга с кръстословици или да вечеря с приятели, умората се вдигна от сърцето му. В този по-обикновен живот, без ангажименти към велики дела, нямаше от какво да се разочарова, нямаше достатъчно големи предизвикателства, които да пораждат съмнения или да предизвикват чувство за безполезност.

Предната вечер в бара внезапно бе дошъл краят на годините му на отстъпление. Той не можеше напълно да разбере защо беше решил да разбие стените, зад които се бе чувствал така удобно, но му бе ясно, че нейната снимка беше изиграла някаква роля.

Не беше се влюбил от пръв поглед. Не беше търсил жена като Линда цял живот. Лицето й му се беше видяло като всяко друго лице — привлекателно, но не омайващо. Не бе имал и най-малка представа, че може някога да изпитва чувствата, които изпитваше към нея сега.

Може би причината беше в това: името на човек, набелязан за убийство, е просто име, но лицето превръща цената на насилието в реалност, защото, ако имаме самообладанието да погледнем, тогава ще можем да видим във всяко лице собствената си уязвимост.

Линда, която не изглеждаше ни най-малко уязвима, се върна, облечена в сините джинси и черната тениска, които беше донесла в пътната си чанта.

Тя грабна мокрите работни ботуши на Тим и каза:

— В хола има газова камина. Можем да изсушим обувките си до нея. И докато чакаме, можем да хапнем нещо набързо.

Зад прозорците пролетното утро беше пристигнало с мека сивота и гневните порои се бяха укротили в ситен дъждец.