Дийн Кунц - Добрият

— Защо ти я взеха?

— Не можеше повече да остане при нас. Анджелина не обичаше кучета и каза, че няма пари да й купува храна и да я води на ветеринар.

— Коя е Анджелина?

Линда се взираше в размиващия се свят.

— Това беше най-лошото за мен. Моли беше куче и не можеше да разбере. Тя ме обичаше, а аз я отпращах. И нямаше как да й обясня, защото беше куче.

Тим мълчеше в очакване. Сред многото неща, които знаеше как да прави, той знаеше и кога трябва да изчака, което беше рядко дарование.

— Не можахме да намерим на кого да дадем Моли. Тя беше прекрасна, но никой не искаше да я вземе, защото тя не беше просто някакво куче, а нашето куче.

Скръбта не взема формата на гарван, кацнал неотменно над нечия врата. Скръбта е зъбато създание, което, макар с времето да минава в отстъпление, мигом се явява отново, само да прошепнеш името му.

— Още виждам очите на Моли каквито бяха, когато я отпращах. Объркани. Уплашени. Молещи. Никой не искаше да я вземе и тя трябваше да отиде, където държат бездомните кучета.

— Някой трябва да я е взел от там.

— Не знам какво е станало. Нищо не знам.

— Сигурно я е взел.

— Колко пъти съм си представяла как лежи в някоя клетка, заедно с много други натъжени и изнервени кучета, и се чуди защо я отпратих, какво е направила, за да престана да я обичам.

Линда отмести очи от прозореца към стиснатите им ръце.

Това приличаше на слабост, тази нужда да се държи за него, а тя никога не беше проявявала слабост досега. По-скоро би умряла, отколкото да се подаде на малодушие в този свят, където уязвимите биваха превръщани в плячка просто за спорт.

Колкото и да бе странно обаче, това, което изпитваше, не й приличаше на слабост, а по-скоро на бунт, но причината не й беше ясна.

— Колко ли самотно й е било на бедната Моли! — продължи тя. — И ако не се е намерил някой да я вземе… дали си е помислила за мен, когато са й забивали смъртоносната игла?

— Не, Линда. Не. Това не се е случило.

— Много вероятно е да се е случило.

— Дори да се е случило, тя не е знаела какво прави иглата, не е знаела какво я чака.

— Знаела е. Кучетата разбират. Няма да се лъжа за това. Лъжата само ще направи нещата още по-лоши.

Въздушните спирачки изпухтяха и автобусът започна да намалява скорост.

— От всичко, което се случи тогава, колкото и да е странно, това е най-лошото. Защото никой друг не е очаквал от мен да го спася. Аз бях само едно дете. Но за бедната Моли не бях малка. Ние бяхме най-добри приятелки. Аз бях за нея светът. А я предадох.

— Не си я предала — увери я той. — По-скоро светът ви е предал и двете.

За първи път от повече от десет години тя се почувства в състояние да говори за това. Беше изляла всичкия си гняв в скръбните си книги и сега можеше да говори безпристрастно. Беше способна да му разкаже всичко веднага.

От наводнената канавка се вдигна ветрило вода, когато автобусът пристигна на спирката им в Дейна Пойнт. Вратите захлопаха и се отвориха като хармоника. Те излязоха под дъжда.

Вятърът беше последвал гръмотевиците и светкавиците на изток. Пороят шуртеше право надолу, сребърен във въздуха и мръсен на земята. Скоро зората щеше да се пукне зад облаците, зората, която тя мислеше, че може никога да не види.

— Харесва ли ти шоколадът, Синтия?

— Най-хубавият шоколад, който съм пила.

— Причината е капчицата ванилия.

— Голяма идея.

— Може ли да ти нарежа филийката на четири?

— Благодаря, Роми.

— Аз обичам да си топвам.

— И аз също.

— Джеймс едва ли ще одобри.

— Ще го пазим в тайна от него — обеща тя.

— Те седяха по диагонал един от друг на кухненската маса. Разбъркваха горещия шоколад с лъжички и от вдигащите пара чаши се носеше разкошен аромат.

— Какво необикновено име — Ромул.

— Да, дори на мен ми звучи необикновено. Според римската легенда Ромул е бил основателят на Рим.

— Имаш да оправдаваш големи очаквания с такова славно име.

— Ромул и близнакът му Рем били изоставени след раждането, откърмени от вълчица, отгледани от овчар и когато Ромул основал Рим, убил Рем.

— Каква ужасна история!

— Ех, Синтия, такъв е животът. Не частта за вълчицата, а останалото. Хората могат да бъда ужасни един към друг. Аз съм безкрайно благодарен за приятелите си.

— Как се запознахте с Бетани и Джеймс?

— Джим — размаха укорително той пръст.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Виж как ме е тренирал.

— Запознахме се чрез общи приятели. Познаваш ли Джуди и Франки?