Дийн Кунц - Добрият

— Седни, седни — подкани я той. — Аз се появих снощи без предупреждение, но те ме приеха много мило. Те вината са много мили. И аз никога не бих могъл да си простя, ако, отгоре на всичкото, оставя майката на Бетани да ми прави закуската. Седни, моля те, седни.

Тя се настани на стола, който той й посочи, и отбеляза:

— Много ми е приятно, че я наричаш Бетани. Тя не дава на никого да я нарича с пълното й име.

— Такова хубаво име — откликна той, докато вадеше подложки за американско сервиране и книжни салфетки от едно чекмедже.

— Да, хубаво е. Ние с Малкълм дълго го избирахме. Сигурно има хиляда, които не ни харесаха.

— Аз й говоря, че Бет се римува с паркет — пошегува се Крейт, докато търсеше чинии и чаши.

— Според нея Бет е по-достойно за сериозна бизнес дама.

— А пък аз й казвам, че Бет се римува с клозет.

Синтия се разсмя.

— Вие сте голям веселяк, господин Къдлоу.

— Наричай ме Ромул или Роми. Само майка ми ме нарича господин Къдлоу.

Тя се засмя отново и рече:

— Много се радвам, че си тук, Роми. Децата имат нужда малко да се посмеят.

— Джим също беше голям веселяк едно време.

— Радвам се, че го наричаш Джим.

— Нека да продава фасони с името Джеймс на разните му инвеститори и банкери — каза Крейт. — Аз го знам от времената, когато беше просто Джим, и за мен той винаги ще си остане Джим.

— Човек се чувства най-добре в живота — отбеляза тя, — когато помни корените си и не усложнява нещата.

— Нямам представа за корените си — отвърна Крейт, — но ти си много права, че нещата не трябва да се усложняват. Аз обожавам простотата. И знаеш ли какво? Страшно ми харесва тук. Чувствам се напълно у дома си.

— Много мило от твоя страна.

— Домът е най-важното място за мен, госпожо Норуд.

— Къде е домът ти, Роми?

— Домът за мен — поясни Крейт — е там, където щом се появиш, не могат да не те пуснат.

През нашарените с вадички прозорци на автобуса светът изглеждаше като размит, сякаш всички творения на човечеството и природата се готвеха да изтекат през дупка на дъното на вселената, оставяйки след себе си единствено вечна празнота и този автобус, пътуващ през нея, докато и самият автобус се разпаднеше около тях и отнесеше светлината със себе си, хвърляйки ги в безпътица и пълен мрак.

Стиснала ръката на Тим, Линда се чувстваше привързана към нещо, което нямаше да се размие.

Не беше изпитвала нужда да се държи за някого от много време. Не беше имала смелостта да си го позволи.

Нито пък беше срещала някого, от още по-дълго време, който да й подаде ръка така убедително, така всеотдайно. За по-малко от десет часа той бе спечелил доверието й както никой друг от детските й години насам.

Тя знаеше много малко за него и все пак чувстваше, че го познава по-добре от всички, с които беше имала нещо общо в живота си. Тя разбираше кое е главното в него, усещаше формата на духа, който живееше в сърцето му, силата на сърцето, което беше компасът на мисълта му.

В същото време той си оставаше загадка за нея. И макар да искаше да научи всичко за него, нещо в нея се надяваше, че независимо от това как щяха да се развият отношенията между тях, в него завинаги ще се задържи някакъв елемент от загадката.

За да прави за нея това, което правеше, той не можеше да не обладава нещо магическо в същността си, нещо трансцендентално. И ако се стигнеше до откритието, че неговият Мерлин не е бил вълшебник, а класният наставник в прогимназията, че смелостта му не се дължеше на отглеждането му в семейство на лъвове, а на четенето на героични комикси в детството, то това щеше да направи понятието за доброто също тъй банално, както и за злото.

Желанието й да се подложи на терзанията на загадката я удиви. Тя беше живяла с убеждението, че романтичката в нея бе изгорена на кладата преди повече от шестнадесет години.

Автобусът се приближаваше към предградията на Дейна Пойнт. Тим попита:

— Коя е Моли?

Въпросът му предизвика тръпка на недоумение и тя го погледна учудено.

— Когато бяхме в хотела — поясни той, — ти говореше насън.

— Никога не говоря насън.

— Никога ли не спиш сама?

— Винаги спя сама.

— Тогава откъде знаеш?

— Какво казах в съня си?

— Само името Моли. И „не“. Повтаряше: „Не, не“.

— Моли беше куче. Моето куче. Много беше хубава и миличка.

— Случи ли се нещо с нея?

— Да.

— Кога?

— Взехме я, когато бях на шест години. Взеха ми я, когато бях на единадесет. Осемнадесет години минаха, а още ме боли.