Дийн Кунц - Добрият

— Няма да допусна да се почувствам безпомощна отново — заяви тя сурово.

— Може да сме натясно, но не сме безпомощни — увери я той.

— Нямах предвид сега — отвърна тя и прибра парите в чантата.

— Искаш да кажеш безпомощна както в миналото… когато ти се е случило това с Моли и други неща.

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш за другите неща?

— Не.

— Но нали ми разказа за Моли.

— Достатъчно се измъчих с този разказ.

Тим подкара нагоре по стръмно отклонение към магистралата. Сутрешното движение беше много интензивно, но не задръстено и потокът от превозни средства фучеше бясно през пейзаж, който агентите за продажба на имоти биха нарекли „още един ден в рая“.

— В крайна сметка — поде Тим — всички сме безпомощни, ако трябва да погледнем истината в очите.

— Аз обичам да гледам истината в очите. Но да го вземат дяволите, не ми е дошло времето още.

Те млъкнаха и повече не отвориха уста чак до изхода от магистралата, който щеше да ги заведе до магазина на склада.

Мълчанието не ги караше да се чувстват неудобно. Тим предполагаше, че независимо от това докъде и за колко време щяха да стигнат заедно, те бяха стигнали до състояние, в което мълчанието при каквито и да било обстоятелства не би им подействало напрягащо.

Неудобството щеше да се появи едва тогава, когато най-сетне се почувстваха готови да разкрият един пред друг картите си.

Седнал зад волана на колата си пред дома на Бетани и Джим, Крейт изпрати закодирано съобщение до хората от поддръжката, информиращо ги за трите трупа в къщата. Той не се опита да им обяснява какво да правят. Не му беше работа да взема такива решения. Това беше просто сигнал за предстоящо действие.

„Съжалявам за цапотията, но не можеше да се избегне“ — напечата той и в заключение добави цитат от Т. С. Елиът: „Можеш да избягаш от живота, но не и от смъртта.“

Макар да не познаваше никого от мъжете и жените, които работеха в групата за поддръжка, той беше сигурен, че те го смятат за легендарен, епично велик и важен като смъртта. От време на време обичаше да им изпраща такива цитати, като този от Елиът, за да им даде да разберат, че ерудицията му е също тъй огромна, както и умението му да екзекутира, и да ги мотивира да му служат както потрябва.

Ако някога беше ходил на училище, това би трябвало да се е случило по време на детството и юношеството му. Той обаче нямаше спомен за това, както и за живота си преди осемнадесетгодишна възраст. Затова пък много го биваше в самообразованието и той се беше обучил на много неща.

Т. С. Елиът не беше автор, когото Крейт одобряваше, но дори и човек, който има навика непрекъснато да заема неправилни позиции, понякога може да напише някой приятен ред. Ако Елиът не беше вече умрял, Крейт би го убил.

Групата по поддръжката навярно щеше да реши да остави Бетани и Джим да намерят труповете на мама, татко и съседката Нора. После, по време на разследването, те щяха да унищожат или компрометират всички доказателства на съдебната медицина, които можеха да засегнат Крейт. Те щяха също да подставят ДНК, косми от коса, нишки от тъкани, за да подведат полицията по фалшиви следи, водещи до задънена улица.

Крейт не знаеше името на организацията, към която принадлежеше отделът за поддръжка, но сам си я беше нарекъл „Клубът на джентълмените“ или просто „Клубът“. Нямаше представа що за организация беше Клубът на джентълмените или каква му е крайната цел, или защо искат да ликвидират някои хора, но не му беше нужно да знае.

В течение на повече от десет години Крейт бе извършвал убийства по поръчка на свободна практика за мафията и за просителите, които бяха чули за него от клиенти, благодарни, че ги е отървал от воюващи съпрузи, богати родители и други пречки пред хубавия живот. Сетне, седем години преди днешния ден, член на Клуба се беше обърнал към него с искрената надежда, че той би склонил да извършва редовно убийства за тях.

Разговорът им се беше състоял през нощта, в задната част на удължена лимузина по време на движение из Чикаго. В нито един момент вътрешното осветление не беше включено и за Крейт представителят на Клуба си беше останал само един силует в кашмирено палто, седнал в далечния край на луксозно тапицираното купе.

Представителят имаше според Крейт бостънски елитен акцент. Той се изразяваше добре и от маниерите му личеше, че е от сой. Макар че наричаше тайнствените си съучастници просто „нашите хора“, за Крейт той беше джентълмен, а групата му — Клубът на джентълмените.