Дийн Кунц - Добрият

Телефонът престана да звъни.

В гаража изкомандва: „Облечи!“ и кучето веднага се подложи да му сложат каишката, след което той веднага закачи ремъка.

Когато отвори задния капак на колата си „Мъриори Маунтинър“, Зоуи веднага скочи в багажника.

Пит заключи вратата между гаража и къщата, както беше направил и с предния и задния вход, но умишлено не угаси лампите.

С всяко следващо действие той се движеше все по-бързо и икономично. Беше включил на скорост. Може би щеше да успее да се измъкне.

Тътрейки се в южна посока по крайбрежната магистрала, застаряващият автобус от обществения транспорт парфюмираше дъждовната нощ със селскостопански стомашни газове. Този месец той можеше да кара с гориво от етанол, фъстъчено масло, преработена мазнина от заведенията за бързо хранене или някакъв екстракт от огромен мутант на соята, получен чрез генно инженерство.

Тим изпревари чудовището, профуча покрай пет пресечки, паркира пред някакъв ресторант и изостави форда, този път навярно завинаги.

Беше оставил зад гърба си три спирки на автобуса. Двамата с Линда трябваше да тичат с километри, за да се върнат до най-близката от пропуснатите спирки и да изчакат ароматното си ново транспортно средство.

Вятърът навяваше вода от дъжда под покрива на навеса и я блъскаше в лицата им.

Движението се беше оживило в часа преди разсъмване. Съскането на гумите по наводнения от бурята паваж създаваше вледеняващото усещане за стегнат сняг, разсичан от плъзгачите на шейна.

Те се качиха на автобуса, увериха се, че той ще ги закара поне до Дейна Пойнт, и тръгнаха, оставяйки мокри следи, по пътеката, а шофьорът пое по магистралата.

Това беше един от първите за деня автобусни курсове и пътниците не бяха много. Повечето бяха жени на път за работа, която изискваше тежък физически труд и започваше рано сутринта.

Никой друг в автобуса не беше мокър — имаха си чадъри. Някои пътници хвърляха погледи на съчувствие към Тим и Линда. Друга се подсмихваха самодоволно.

Тя го заведе до най-задната седалка, настрана от другите пътници, за да не чуе никой какво си говорят.

— Защо го направи?

— Кое?

— Не можеше ли да спрем по-близо до автобусната спирка?

— Не.

— Защото не искаш той да разбере, че сме се качили на автобус, нали?

— Не искам да му дойде на ума веднага. И без това ще се досети много бързо.

Приятелката й Тереса, която беше заминала за седмица с компания в Ню Йорк, живееше в Дейна Пойнт. Те се канеха да постоят в къщата й за малко.

— Смяташ ли, че ще издирят автобуса и ще разпитат шофьора?

— Да, убеден съм.

— Той няма да си спомни за нас — успокояваше се тя.

— Погледни ни — две мокри кокошки.

— Какво да се прави — вали.

— Ще си спомни за нас.

— Когато слезем, ще трябва да вървим с километри до къщата й. Те няма да имат представа в коя посока сме тръгнали, ще знаят само, че сме някъде в Дейна Пойнт.

— Възможно е племенниците компютърджии да имат достъп до компютрите на телефонните компании. Кога за последен път си се обаждала на Тереса?

Тя се намръщи.

— Значи ще могат да намерят всичките телефони, на които се обаждам редовно в Дейна Пойнт.

— Да.

— И по телефонните номера ще могат да намерят и адресите.

— Точно така. И следващия път, когато той се приближи, няма да можем да го метнем тъй лесно.

— Хич не ми се видя лесно.

— Не, не беше. Затова по-добре ще е да не му позволяваме да се приближи, докато не сме готови.

— Мислиш ли, че някога ще сме готови?

— Не знам.

— Не мога да си представя как можеш да бъдеш готов за човек като него.

Тим не отговори.

Помълчаха известно време.

Тя проговори:

— Не мога да спра да се чудя — какво съм направила? Не съм направила нищо.

— Причината не е в нещо, което ти си направила.

— Не би могла да бъде.

— Причината е в нещо, което знаеш — обясни той.

Зелените очи се задействаха отново, опитвайки се да го отворят като вакуумирана консервна кутия.

— Знаеш нещо, което може сериозно да навреди на някоя важна клечка — добави той.

— От години не съм правила нищо друго, освен да пиша романи, в които си съзерцавам пъпа. Не знам нищо за никого.

— То е нещо, за което ти дори не подозираш, че го знаеш.

— Без съмнение.

— Нещо, което си чула или видяла. И не ти се е видяло от никакво значение тогава.

— Кога?

Той сви рамене:

— Миналия месец. Миналата година. Някога.

— Много голяма територия за покриване.