Дийн Кунц - Добрият

Наляво, в северния край на хола, имаше друго помещение с двойни врати.

Крейт беше сигурен, че плячката му се е качила горе.

Не му се щеше обаче да оставя непрегледано място зад гърба си и той отвори една от вратите. Втурна се вътре приведен зад пистолета и се озова в библиотека, в която нямаше нито книги, нито неканени гости.

Отиде до входното антре и видя капки вода да блещукат по дървения под. Бяха прекалено разпръснати, за да се разбере накъде водят.

Отвори друга врата към домашна спортна зала, достатъчно голяма да побере необходимите уреди за тренировка на всички части на тялото. Уреди нямаше, но три цели стени бяха покрити от горе до долу с огледала.

Такова изобилие на огледална повърхност не можеше да не накара Крейт да спре.

Чрез изкусното обръщане наопаки на образите огледалата сякаш се превръщаха в противоположен на реалността свят, където всичко изглеждаше познато, но всъщност беше коренно различно.

Всичко, което се смяташе за зло от тази страна на огледалото, можеше да се приеме за добро от другата. Истината тук можеше да се окаже лъжа там, а бъдещето можеше да предхожда настоящето.

Това панорамно огледало го вълнуваше повече от всички други, които беше виждал досега, заради множеството странни светове, отразени един в друг, всеки един обещаващ абсолютната власт, за която той копнееше, но не можеше да придобие напълно от тази страна.

Беше изправен пред цяла група Крейтовци, всеки със своя собствен глок, и те не приличаха на отражения, а на копия, всяко от тях със свое собствено съзнание също като него, отделни въплъщения на съзнанието в друга измерения. Превърнал се в армия, той почувства прилива на размножената мощ, на свирепостта на глутницата, на ожесточеността на жилещия рой и сърцето и душата му се изпълниха с опиянение.

Еуфорията му се изпари обаче, когато забеляза външния си вид. Дрехите му бяха напълно деформирани от дъжда. Не личеше, че бяха с високо качество. Косата му се беше сплъстила.

Лесно би могло да го сбъркат с бездомник, живеещ под мостовете без пукната пара. Видът му го унижаваше.

Това чувство му напомни за провала в хотела, където Кариър го беше надхитрил със смяната на стаите.

Всички Крейтовци във всеки от огледалните светове проговориха в хор, но думите им можеха да бъдат чути само в техните царства. Единственият глас на единствения Крейт изговори високо думите, които другите мълвяха беззвучно: „Той пак ме изигра.“

Крейт излезе от спортната зала във входното антре.

Не се приближи до стълбите. Не го интересуваха стълбите. Зидарят и оная кучка не бяха на втория етаж, готови да защитават стълбището с предимството на по-добрата си позиция. Те изобщо не бяха се качвали там.

Бяха си излезли, когато той светна.

Входната врата беше отключена. Нищо странно. Те нямаха ключ, с който да я заключат отвън.

Той отвори вратата и дъждът нахлу.

Остави къщата отворена и тръгна по пътеката към улицата.

Фордът беше изчезнал.

Вятърът носеше дъжда с още по-страшна сила от преди и жилеше лицето му.

Небето се беше поуспокоило, но една сабя от светлина внезапно разсече нощта и Крейт трепна. Помисли си, че мълнията ще го удари.

Очите му се спряха на колелото. На табелата „За продан“.

Извади двата 9-милиметрови патрона от джоба на панталона си. Тази допълнителна подробност беше изглеждала правдоподобна само на пръв поглед. Патроните не бяха изпуснати, те бяха сложени на тротоара.

Той пъхна обратно в джоба си. Щяха да му потрябват.

Стигна до центъра на островчето за кръгово движение, където беше паркирал тъмносиния шевролет. Той го чакаше.

Обиколи колата, увери се, че гумите са цели, седна зад волана и се изолира от бурята.

Моторът запали с първото завъртане на ключа. Не беше го очаквал.

Контролното табло светна, но не тъй ярко както преди. Кариър беше прострелял екрана на електронната карта.

Крейт можеше да изпрати закодирано съобщение с обяснение за станалото и неговите помагачи щяха да продължат наблюдението и да го държат в течение, за да може да продължи гонитбата, макар и от по-голямо разстояние.

Нямаше смисъл да се хаби. Кариър беше подкарал форда само за да излезе от квартала. Щеше да го изостави след броени минути и да го замени, с каквато кола намери.

Това не означаваше, че Крейт се бе провалил в мисията си. Тя едва сега започваше.

Един по-незначителен човек би могъл да се поддаде на емоции, да се предаде на ярост и отчаяние или страх. Крейт не си позволяваше такива глупости.