Дийн Кунц - Добрият

Стигнаха до порта отстрани на къщата. Беше затворена само с резе.

Между оградата и къщата имаше път. Стигнаха до покрита тераса, която ги скри от дъжда.

Прозорците на помещения, които вероятно бяха кухня и столова, бяха покрити с транспаранти. По други прозорци имаше пердета.

По-нататък имаше френски прозорец, чиито крила не бяха покрити с нищо. Линда насочи натам фенерчето и те видяха, че това е немебелиран хол.

Тим хвана пистолета за цевта, изчака бурята да се озъби пак, и счупи стъклото по време на последвалата гръмотевица. Пъхна ръка вътре, намери болта на ключалката и отвори вратата.

Тя влезе след него, затвори вратата и двамата се ослушаха. Липсата на мебели обаче вече беше издала истината — тук не живееше никой.

— В къща като тази — отбеляза той — не може да няма алармена система. Но тъй като къщата е празна, а алармата би създавала неприятности на агентите, те не са я включили.

Линда зарея поглед през френския прозорец покрай покритата тераса, покрай басейна, потънал в мрак, покрай оградата, покрай черната дупка на каньона, към подредените като войници улични лампи по по-ниските хълмове и към гледката на крайбрежните градски светлини, мъждукащи под дъжда.

— Как е възможно — промълви тя, — как е възможно да ни се случва това на такова място: сред тези къщи, струващи милиони, с тази блестяща гледка към крайбрежието долу…

— Нали сама го каза — цивилизацията е крехка като стъкло.

— А може би е още по-лошо. Може би е мираж.

— Винаги ще се намират такива, което искат да угасят светлините. Имаме късмет досега, че не са станали мнозинство.

Тя се обърна с гръб към гледката сякаш й причиняваше болка.

— В безопасност ли сме тук?

— Не.

— Искам да кажа поне за малко.

— Не. Не сме дори и за малко.

Крейт мина покрай изоставения форд. Вместо да паркира до тротоара, спря до градинката в центъра на островчето за кръгово движение, където спирането е забранено.

Дъждът го дразнеше. Щеше да му изцапоти дрехите.

Нищо не можеше да стори обаче, за да спре бурята. Преди известно време беше стигнал неохотно до заключението, че не може да контролира времето.

Имаше период, когато му се струваше, че може да има власт над природните сили. Тези предположения му хрумнаха, защото твърде често беше получавал тъкмо времето, което му беше необходимо за подготовката или извършването на убийство.

Беше прочел няколко книги на тема психокинеза, тържеството на духа над материята. Някои хора можеха да огъват лъжици, без да ги докосват. Експерти по свръхестествените явления твърдяха, че предмети могат да се придвижват от едно място на друго само като се мисли за придвижването им.

Крейт беше огънал лъжица веднъж, но не със силата на мисълта, а от яд. Беше вързал проклетия прибор на възел.

Беше му се приискало да посети автора на книгата, обясняваща как да се развият психокинетичните таланти.

Искаше да го накара да глътне вързаната лъжица.

Крейт обичаше да кара хората да гълтат неща, които никой не би пожелал да глътне. Не знаеше защо това му харесва, но откакто се помнеше, нищо друго не му беше доставяло такова удоволствие.

Поради невероятните форми и размери на някои от тези предмети хората, в чиито уста той ги тъпчеше, често загиваха, докато гълтаха. Затова той се въздържаше да започва срещата с най-приятния момент, а го запазваше за по-късно.

След смъртта на жертвата човек не можеше да прави нищо повече с нея.

Авторът на книгите по психокинеза беше написал и книга на тема предсказване на бъдещето. Възможно бе те да бяха по-полезни, но Крейт не се интересуваше от тях.

Той знаеше какво ще бъде бъдещето. Той го създаваше.

На повечето хора нямаше да им хареса бъдещето, но Крейт нямаше търпение да стигне до него. Беше сигурен, че всичко тогава ще бъде прекрасно.

Излезе от колата и застана под дъжда. Представи си чисти небеса, звезди, но дъждът продължаваше да вали както си знаеше, че ще стане. Все пак можеше да опитва от време на време, не му струваше нищо.

Хората, не предметите и времето, бяха неговият обект на действие. Той можеше да направи каквото си поиска на хората и в този момент желанието му бе да убие двама от тях.

На електронната карта в колата фордът беше спрял преди около минута и четиридесет секунди, преди Крейт да завие наляво на Т-образния възел и да тръгне по тази улица. Не можеше да са стигнали далеч за минута и четиридесет секунди.

Нямаше да са тръгнали зад къщите към каньона, не при този дъжд и мрак.