Дийн Кунц - Добрият

Тим обиколи друго коралово дърво, излезе от островчето, спря до тротоара, угаси светлините и мотора и рече:

— Дай ми пистолета.

— Какво ще правим?

— Патроните в чантата — дай ми и тях. Бързо!

Тя порови из чантата и намери пет патрона.

Тим ги пусна в джоба на ризата си и каза:

— Имаме може би две минути. Вземи пътната и дамската чанта и фенерчето.

— Защо да не изсвирим с клаксона, да събудим хората наоколо?

— Не. Давай.

— Той няма да стреля при толкова много свидетели.

— Ще стреля — настоя Тим. — Не искам никой от тях да загине.

Той отвори вратата и брулен от дъжда и вятъра, се отправи към островчето, от което току-що бяха излезли с форда. Не беше направил и пет стъпки, а от дрехите му вече шуртеше вода.

В южна Калифорния такава силна буря през май беше рядкост. Дъждът не беше топъл, но не беше и вкочаняващ.

Петте къщи около островчето имаха общ архитектурен мотив — някои бяха лъскави и модерни със загатнат тоскански стил, а други изцяло в класически тоскански стил.

Двуметрови стени ограждаха дворовете. В тях бяха вградени порти, някои от които можеше да се окажат заключени.

Нямаше опасност да ги залаят кучета и да ги издадат — в такова време кучетата не се оставят навън. Особено в район като този, където къщите струват от три милиона нагоре, кучетата си живеят вътре; те са част от семейството; не спят в кучешки колиби и не ги връзват на верига.

Пет задни двора. Кравет ще трябва да обходи всички порта, да претърси всички дворове. Къщите имаха директен изглед към океана, земята беше много скъпа и дворовете бяха малки. Щяха да му стигнат по-малко от пет минути да претърси всичките.

Задъненият край на улицата се намираше в началото на каньона. Зад задните дворове щеше да бъде трудно да се спуснат по обраслите с буренак и храсталак стръмни склонове.

В тези заселени каньони се въдеха гърмящи змии, койоти, американски рисове. Пумите рядко идваха толкова далеч от дивите гъсталаци, но и тези убийци не бяха съвсем чужди на района.

Отначало, докато се придвижваха из каньона, Тим не смяташе да пали фенерчето, за да не ги види Кравет. При това положение не можеше да става и дума за сляпо спускане, камо ли да се предприеме такова.

Задните дворове предлагаха само илюзия за сигурност, а каньонът беше нещо като задънена улица.

Линда се изравни с него. Мокра до кости. Красива.

Небето се разтвори със страхотен трясък. Разля се остра светлина. Бляскави късчета се разтанцуваха в локвите.

През метала на часовника по кожата на китката си той можеше да се закълне, че усеща как секундната стрелка отмества времето в миналото.

В предния двор на модерна сграда имаше табела „За продан“. Всички прозорци и на двата етажа бяха закрити с транспаранти, от което можеше да се заключи, че къщата вероятно е празна.

Върху пощенската кутия имаше правоъгълна рамка, в която можеха да се вкарат номер и име. Номерът стоеше, но името бе махнато.

На предната врата не висеше сейф, отварящ се с комбинация от числа, за ключовете, оставени от агенцията за продажба на имоти. Това не беше доказателство, че някой живее там. Вероятно просто собствениците предпочитаха къщата да се показва само на проверени купувачи, дискретно, със среща.

Тим връчи пистолета на Линда. Тя го пое без коментар.

Той измъкна табелата с рекламата за продажбата — краката й бяха дълга стоманени пръти, забити на петнадесет-двадесет сантиметра в земята.

В съседния двор се виеше пътека, покрита с плочи, наредени несиметрично, с налят бетон по границите. Тя водеше към типична тосканска къща.

Тим заби стоманените пръти в двора и те влязоха сравнително лесно във влажната земя. Табелата „За продан“ застана малко накриво, но това нямаше значение.

През две къщи от дома, който бе наистина за продан, върху тревата в предния двор беше оставено детско колело. Тим го грабна, донесе го до мястото, откъдето беше извадил табелата, и го сложи на земята.

Линда го наблюдаваше, без да задава въпроси или да прави коментари, наблюдаваше не озадачено, а с аналитичния вид на добър ученик, изучаващ уравнения на черната дъска.

Тим си помисли, че би било лесно да се влюби в нея. А може и вече да се беше влюбил.

Не успя да поиска пистолета и тя вече му го беше подала.

— Да вървим — подкани той и тя забърза с него към къщата, която изглеждаше празна.

Небето, този добре снабден оръжеен склад, хвърляше ярки копия, въздухът миришеше на опърлено и нощта се люлееше под тежки удари.