Дийн Кунц - Добрият

Вятърът разхвърляше червените цветове на хибискуса под краката им, стъпките им отекваха от ниските тавани на пещерното здание на паркинга, фордът примигна с фарове и изчурулика, когато Тим натисна копчето на дистанционното управление на ключалката. Той седна на шофьорското място, а тя пое пистолета от него, когато се качи с пътната си чанта в ръце.

Стая 300 наистина се оказа свободна, когато Тим свали летящото крило на френския прозорец и влезе през балкона. Той бе посрещнал Линда в новото им убежище на предната врата и бе закачил надписа „Не безпокойте“ на дръжката.

След това бе поспал два часа, макар че сънят го бе повел по тъмни пътища, гъмжащи от лоши сънища.

Той запали колата, включи фаровете, излезе от покрития паркинг и се отправи към тихоокеанската магистрала. Когато стигна до кръстовището, зави наляво, към вътрешността.

— Да си призная — проговори Линда, — този път се потресох.

— Не ми се виждаш много потресена.

Тя се обърна и се загледа през задното стъкло.

— Повярвай ми, чувствам се като Ричард Дрейфус на кърмата, когато акулата му скача в лицето. Как ни намери онзи идиот?

— Сигурно заради кредитната карта.

— Това че е полицай, не означава, че е хванал хората от Мастър кард за оная работа.

— Картата ми е Виза. — Тим сви надясно по улица в жилищен район. — Той е много повече от прост полицай.

— Какъвто и да е, не трябва ли да има съдебно нареждане, за да поиска такива данни?

— А как тринадесетгодишни хлапаци нахлуват пиратски, в която компютърна система си искат и не чакат от никого разрешение?

— Значи си имаме работа със суперченге, чийто племенник е побъркан по компютрите и денонощно пиратства из базите данни на Виза, за да му помага?

— А може и някъде да има център, пълен с хора, които някога са били племенници, побъркани по компютрите, свикнали да се вмъкват пиратски в системите на телевизионните мрежи само за да оставят неприлични послания за Ники Кокс. Сега, пораснали с петнадесет години, те са се предали напълно на тъмните сили.

— Цял център пълен с такива хора? — удиви се тя. — С кого мислиш, че си имаме работа?

— Не твърдя, че е така. Не знам.

Хълмовете преливаха един в друг и той се изкачваше не директно, а по серпентина, провирайки се по улици между къщи, които, въпреки архитектурното си разнообразие, до една имаха вид на изпитващи тих ужас.

— Ами — възрази тя — вече ми е ясно, че знаеш много неща.

— Не и такива неща. Не съм по тази част.

— Не ти личи.

— Просто имах късмет досега.

— Не бих го нарекла така.

Вятърът тормозеше упорито американските ясени край уличните лампи и сенките на клонките по пътя потръпваха като изопнати нерви.

— Коя е тази Ники Кокс? — заинтересува се тя.

— Участница в телевизионното предаване „Заживели нещастно за вечни времена“.

— Хубаво предаване ли беше?

— Злобно, посредствено. В него участваше и говореща парцалена кукла. Заек с клепнали уши.

— Аха, поредният боклук.

— Аз бях в пубертета, хормоните ми изтичаха от ушите.

Не пропусках да изгледам всеки епизод с провиснал език.

— Трябва да е бил много сексапилен този парцален заек.

На всеки километър в две-три от къщите се виждаха светлини зад пердетата. По времето на гастролите на Ники Кокс и Зайко Многознайко в този късен час биха се видели по-малко от една трета от сегашния брой осветени къщи. Цареше десетилетието на безсънието — или по-скоро векът.

— Къде отиваме? — попита Линда.

— Не съм измислил още.

— Където и да е, нека да се разберем за едно нещо.

— Какво?

— Нито дума повече за тая проклета Ники Кокс.

— Току-що си спомних името на заека. Господин Клепоушко.

— За него може да говориш.

— Мисля, че засега е по-безопасно да стоим на пътя. Повече никакви хотели.

— Радвам се, че не падна да се пребиеш от балкона.

— И аз също. Ще покараме сега и ще помислим какво да правим.

— Боях се, че ще паднеш. Ако беше паднал, вината щеше да е моя.

— От къде на къде?

— Нямаше да си в това положение, ако не искаха да ме очистят.

— Тогава престани да правиш неща, заради които искат да те очистят.

— Ще се постарая.

С всеки изминат квартал и улица у Тим се затвърждаваше убеждението, че сегашната им безопасност беше крехка, опъната над пропаст жица, закачена на ръждясали кукички и протриваща се в единия или другия край.

Очите му играеха между задното и страничните огледала в очакване на внезапната поява на преследвача.