Дийн Кунц - Добрият

В този свят, който с всеки изминат ден се отдалечаваше все повече от истината, хората масово започваха да приемат виртуалното за реално, а всички виртуални неща лесно могат да се префасонират.

Не го тревожеха и следи като отпечатъци от пръсти и ДНК. Те бяха просто модели, първият щампован от кожната мазнина, а вторият отразен в структурата на макромолекула.

Тези модели трябваше да бъдат разчетени от експерти, които трябваше да преценят стойността им като доказателства. Имаше най-различни начини да се окаже натиск, под който експертите да се съгласят да разчетат грешно модела, че и да го променят. Американците питаеха трогателно доверие към „експертите“.

Вместо да напусне покрития паркинг по тротоара, който вървеше паралелно на алеята от главния вход за колите, той излезе от друг изход, който водеше към осветена пътека покрай южната страна на хотела.

По ръба на пътеката вятърът люлееше червените цветове на хибискусови храсти. Хибискусът не бе от отровните растения.

От време на време Крейт бе прибягвал до отровни растения, за да изпълни някоя от мисиите си. Татул, олеандър, момина сълза — всички те му бяха свършили добра работа.

Хибискусът обаче беше безполезен.

Той стигна до врата на стълбище и пое нагоре към третия етаж.

Нещо изшумя и събуди Тим от тревожните му сънища. Отдавна беше разбрал, че животът на човека може да зависи от способността да отметне съня като одеяло. Съзнанието му се избистри в миг, стойката му се изправи и той измъкна пистолета иззад възглавницата на креслото.

Макар че бе напрегнал слуха си, известно време не чу нищо повече. Понякога шумът беше част от съня, а причината да се събудиш беше в това, че същият звук е придружавал нечия смърт, на която си бил свидетел в реалния живот.

Електронният часовник показваше времето със светещи зелени цифри — 3:44. Беше спал някъде към два часа.

Погледът му се насочи към френския прозорец.

Пердетата не бяха мръднали.

Чу се порив на вятъра — не блъскаше тежко като с чук и не се натрапваше, а бе прегракнал, ритмичен и успокояващ.

Сетне тишината бе нарушена от Линда и Тим разбра, че нейният сънен глас го беше събудил.

— Моли — мълвеше тя. — О, Моли, не, не.

Думите й тегнеха от отчаяние и копнеж.

Тя се бе обърнала на една страна в съня си. Лежеше света като ембрион, прегърнала и притиснала към гърдите си възглавница.

— Не… не… о, не — хлипаше тихичко тя, докато думите й се разтвориха в едва доловим стон, предизвикан от пронизваща болка. Това не беше просто плач, а много по-страшен вопъл.

Ставайки от стола, Тим си даде сметка, че Линда не беше във властта на някакъв безсмислен сън, а с помощта на съня се бе пренесла в миналото, където бе съществувала някаква реална Моли, която по-късно може би е била загубена.

Но преди бълнуването й да разкрие някаква тайна за нея, друг шум наруши мълчанието на спящия хотел и този път той идеше от коридора.

Тим залепи ухо към цепката между ръба и рамката на вратата. Стори му се, че беше чул жалостивия писък на вратата към южното стълбище.

Струйка хладен въздух погъделичка извивките в ухото му. Пронизаната тишина се възстанови в коридора, ала този път тя беше напрегната в очакване и не искаше да заглади настръхналата си перушина.

Ако Тим бе разпознал правилно звука, това означаваше, че някой стоеше на площадката, придържайки отворената врата на стълбището, и оглеждаше коридора на третия етаж.

Потвърждението дойде под формата на характерния писък на вратата, докато някой я затваряше внимателно, вместо да я остави да се затвори сама.

Малцина закъснели гости биха проявили такава грижа за околните, да не говорим за хотелските служители в наши дни.

Тим приближи око към шпионката. Широкоъгълната леща му показа коридора в изкривен вид.

Това не беше моментът, от който няма връщане, за Тим. Този момент беше минал по-рано — когато бе тръгнал от колата към къщата й, когато бе видял плаката с телевизионния екран вместо телевизор. Той бе поел тогава по курс също тъй необратим, както и пътешествието на Колумб, когато бе вдигнал котва през август 1492.

Сега Тим се намираше на онзи етап във всяко опасно начинание, когато съзнанието или се изостря, за да посрещне растящото предизвикателство, или се оказва негодно за дуела, когато сърцето или се превръща в пътеводен компас, или се свива в ужас от предстоящия път, когато възможността за успех става реалност или не.