Дийн Кунц - Добрият

Пердета пред плъзгащите се крила на френския прозорец. Кариър беше въоръжен. Значи първо трябва да се изчисти балконът, преди да се дръпнат пердетата.

Съжалявайки за боклука, който щеше да направи, Крейт изстреля още един кратък откос, пердетата се разскачаха, стъклото на прозореца се стопи и нещо каза „пук-пюу“. Той дръпна пердето и излезе навън. Парчета от твърдо стъкло хрускаха под краката му.

На балкона нямаше никого. Вятърът се вдигаше направо от морето и миришеше леко на сол. Той пристъпи към парапета и погледна надолу. Право под него имаше скали, после следваха плажът и ивицата на разбиващите се крайбрежни вълни. А разстоянието до долу беше над петнадесет метра. Не биха могли да скочат, без да се пребият.

Той не се съмняваше в информацията, която беше получил. Нищо през дългите години на службата му не му беше дало и най-малък повод да се съмнява.

В търсене на друго обяснение за изчезването на плячката Крейт се огледа наляво и надясно. Балкони. Еднакви балкони, оградени с парапети. Безлюдни балкони.

Безлюдни сега .

По-малко от метър отделяше този балкон от съседния. Ако не изпитваше страх от височина, човек лесно можеше да прескочи от единия на другия.

Звуците на хрущящо стъкло под стъпките му караха Крейт да се чувства като че ли бе прекрачил във френския прозорец като в огледало и сега бродеше там, където само Алиса беше стъпвала.

Когато влезе отново в стая 308, той забеляза важна подробност, която му беше убегнала преди — липсата на каквито и да било лични вещи.

Бутна вратата на банята — нямаше мъртви или ранени. Имаше няколко употребени хавлии, но около мивката нямаше тоалетни принадлежности.

Кариър и жената не бяха напуснали, когато вратата на стълбището изскърца. Много по-рано преди това те бяха намерили празна стая и се бяха преместили в нея, без да уведомят администрацията.

Крейт излезе отново в коридора, грабна скенера от ключалката и го пъхна в джоба си.

Ритането на вратата и счупването на стъклата беше събудило някои от гостите. Двама мъже — единият по долно бельо, другият по пижама, се бяха появили в коридора.

Усмихнат, Крейт насочи пистолета към тях.

Те се скриха в стаите и затвориха вратите.

Със сигурност някой вече беше се обадил на рецепцията да уведоми, че нещо става. Единият, ако не и двамата от мъжете, които беше заплашил, вече набираха 911.

Пулсът на Крейт не бе се ускорил с много над обичайните му 64 удара на минута по време на покой. Той изглеждаше спокоен и си беше спокоен.

Кое бе първо — привидното спокойствие или реалното — би било също толкова трудно да се докаже, както дали кокошката предхожда яйцето. Произходът на характера му беше потънал в миналото и той нямаше никакво желание да се рови в него.

Като в по-голямата част от Калифорния, и в този град нямаше достатъчно полиция. Ако по някаква случайност патрулна кола не се окажеше в непосредствена близост, друга нямаше шанс да приетите за по-малко от пет минути.

Във всички случаи щяха да дойдат само двама полицаи или най-много четирима. С такава смешно малка формация: той можеше да си поиграе на котка и мишка и да се измъкне до колата си, паркирана край магистралата.

Ако полицията подранеше, Крейт щеше да ги изтрепе и да си излезе. Никакви проблеми.

В западната част на коридора имаше единадесет стаи. От шестте северно от 308 на четири висяха надписи „Не безпокойте“.

Нямаше причина да смята, че двете стаи без надписи са свободни или че плячката му се е скрила в някоя от тях. Кариър би могъл да накачи такива надписи или да ги свали от вратите, където гостите ги бяха окачили, за да обърка Крейт.

Южно от 308 имаше четири стаи и пред последната, стая номер 300, надписът „Не безпокойте“ лежеше на земята. Крейт го погледа известно време, после огледа затворената врата.

Беше почти сигурен, че надписът не беше на земята, когато беше дошъл преди няколко минути. Изглежда, някой го беше закачил и съборил в бързината на бягството.

Стая 300 беше само на три крачки от вратата към южното стълбище.

Явно двойката умници беше вече слязла по стълбите и излязла от хотела. Нямаше смисъл да се бави да отваря стаята и да я проверява. По-добре да ги последва.

Сигурно тичаха към форда в покрития паркинг. Може вече и да бяха стигнали.

Крейт не побягна, защото паниката не му беше в стила, но все пак слезе по стълбите с отмерена бързина.

Секунди след като вратата на стая 308 се отвори с трясък, Тим и Линда хукнаха от стая 300 надолу по стълбите и изчезнаха.