Дийн Кунц - Добрият

— Ако не можеш да кажеш на мен за какво става въпрос, на кого можеш?

— На никого — отвърна Тим. — Поне засега. Може би след ден-два, когато нещата… се изяснят.

— Кои неща?

— Неизяснените.

— Аха, как не се сетих! Когато неизяснените неща се изяснят, тогава ще можеш да ми кажеш.

— Може би. Слушай, знам че заради тази работа можеш да загазиш.

— Това няма значеше.

— Разбира се, че има — възрази Тим.

— Не ме обиждай. Няма значение. — Пит седна пред компютъра. — Тъкмо като ме изгонят от полицията, ще мога да се хвана с продажба на имоти.

Той въведе името, номера на полицейската си значка и паролата и архивите на Автомобилното и пътно управление му се предадоха като мома за женене на любимия си.

Свенливата Зоуи, черен лабрадор, го наблюдаваше иззад прикритието на едно от креслата, а Линда, подвила коляно, се мъчеше да я подмами да излезе на открито, като й гукаше и й се кълнеше в любов.

Пит набра номера на колата, който му даде Тим, и базата данни изплю информацията, че регистрираният притежател на белия шевролет не е някакъв орган на закона, а някой си Ричард Лий Кравет.

— Познаваш ли го? — попита Пит.

Тим поклати глава.

— Никога не съм го чувал. Мислех, че колата ще бъде полицейска под цивилно прикритие.

— Човекът, който те интересува, е полицай! — удиви се Пит. — Аз ти събирам информация за полицай?

— Ако е полицай, той е от лошите.

— Виж ме мен какво правя — възползвам се от служебните си привилегии, за да помогна на частно разследване. Аз съм лошият полицай.

— Ако този човек е полицай, той играе на голямо. Пред него ти си в най-лошия случай един малък палавник.

— Ричард Лий Кравет. Не го познавам. Ако работи за полицията, не е в нашия район.

Пит работеше за полицейския участък в Нюпорт Бийч, но живееше извън района, по-близо до Ървин, отколкото до Нюпорт Бийч, защото дори преди развода не можеше да си позволи да купи къща в града, на който служеше.

— Можеш ли да ми намериш номера на шофьорската книжка на Кравет? — попита Тим.

— Що да не мога, какво ми пречи? Само имам едно-единствено условие: като стана продавач на недвижими имоти, ще нося каквито си искам обувки.

Тътрейки се по корем, Зоуи беше изпълзяла наполовина иззад креслото. Опашката й барабанеше по пода в отговор на ласкавите подкани на Линда.

Стаята се осветяваше само от една малка лампа и по-голямата й част тънеше в сенки. Призрачното отражение от алхимичната светлина на монитора превръщаше лицето на Пит в тенекиен човек и открояваше инак гладкия му белег сякаш беше наплюта заварка.

Пит изглеждаше толкова добре, че дебелата като пръст бразда от бледа тъкан, обикаляща страната му от ухото до брадата, не го загрозяваше. Белегът би могъл да се намали или съвсем да изчезне с пластична операция, но той не искаше да се подложи под лечебния нож.

На белезите не трябва винаги да се гледа като на недостатък. Понякога те могат да бъдат символи на изкупление, записани в плътта, паметник на нещо изживяно, на някаква загуба.

Шофьорската книжка излезе на екрана. Снимката беше на убиеца с усмивката на Мона Лиза.

Когато принтерът отпечата страницата, Пит я връчи на Тим.

Според данните в книжката Кравет беше на тридесет и шест години. Домашният му адрес беше в Анахайм.

Вече обърната по гръб, с вирнати лапи във въздуха, Зоуи предеше като котка, докато я галеха по корема.

Тим така си и оставаше без доказателства за планирано убийство по поръчка. Ричард Кравет щеше да отрече, че е имал каквото и да било общо със срещата им в бара.

— А сега какво? — попита Пит.

Продължавайки да очарова кучето, Линда вдигна поглед към Тим. Зелените й очи, макар и да си оставаха кладенци на потайността, му отправиха недвусмисленото й желание естеството на дилемата им да си остане между тях, поне за момента.

Той познаваше Пит от повече от единадесет години, а жената — от по-малко от два часа и все пак направи избор в полза на мълчанието, за което тя се молеше.

— Благодаря ти, Пит. Дано не съм те вкарал в небрано лозе.

— Там се чувствам най-добре.

Това беше истина. Пит Санто никога не беше се страхувал да рискува, макар да не бе безразсъден.

Линда се отдели от кучето и се изправи. Пит я попита:

— Отдавна ли се знаете с Тим?

— Не — отвърна тя.

— Как се запознахте?

— На кафе.

— В „Старбъкс“?

— Не, на друго място — рече тя.

— Пакит. Доста необикновено име.

— Не и в моето семейство.

— Много е хубаво. Как се пише — П-а-к-и-т или П-а-к-и-й-т?