Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— По-добре платинено.

— Да, по-добре в платинено — съгласи се Лена.

— С една дума, Кеша те устройва повече от мен — направи си заключението Никита.

— Засега да. И ако искаш да живея с теб, бъди така добър да ми осигуриш всичко, от което имам нужда.

— А защо не вземеш да ме разкараш тогава?

— Ами устройваш ме. Имаш кола, апартамент, в който да се срещаме. Ти си силен, готин, симпатичен мъж.

Никита не се подразни от цинизма, с който Лена изброяваше достойнствата му — тя го завоалира с похотлива усмивка и студенината в очите й се смени с развратен плам. Силното й желание се предаде веднага и на Никита.

— А освен това ти имаш нещо, което Кеша няма.

Без да се съблича, тя се приближи до него, застана на колене и извади онова, което не й допадаше у Кеша. Последваха няколко чудесни секунди на върховно блаженство, заради които Никита беше готов да даде половината си живот.

След което тя го изненада неприятно, сякаш го халоса с мокър парцал.

— Но имай предвид, че не само ти имаш такова достойнство — каза му и съвсем невъзмутимо стана от пода, взе си чантата и без да каже нито дума, си тръгна.

Никита вече бе разбрал каква е истинската й същност. Лена бе обикновен боклук, който цени повече материалното от духовното. Красивият живот — луксозните къщи, скъпите коли, в това се състои смисълът на нейното съществуване. И тя с лека ръка ще обърне гръб на любимия си, само и само да получи това, което иска.

Боклук е… Но много скъп боклук. Поне за Никита.

И за да я притежава, явно не е достатъчно онова, дето му се мандахерца между краката. За да я притежава, трябва да сложи целия свят в краката й.

А освен това тя е права. В този живот всеки трябва да има някаква цел. Да се опита да постигне нещо. Не да се оплаква от съдбата си, а да я вземе в свои ръце. Ако искаш да бъдеш богат, силен, независим, трябва да се стремиш към това.

Бандитското поприще не е за Никита. Но може да се захване с някакъв бизнес. Ако му провърви, след някоя друга година ще стане богат човек и ще може да си позволи всичко, което Лена иска. Дебелият портфейл и това, което има в панталоните, може би ще са достатъчни, за да бъде щастлива.

Той ще постигне целта си. Ако му провърви… Трябва да му провърви.

Размислите му бяха прекъснати от позвъняване на вратата. Сигурно Лена се е върнала. Тя нямаше ключ — с цел да не се разкрие тайната им. Да, може и да е тя! Ами че друг няма кой да е… Никой, освен тях двамата, не знаеше за това гнезденце.

Но не беше Лена.

— Здрасти, брато! — задуши го в прегръдката си Вовата.

Лъхаше силно на алкохол. Както обикновено, беше си дръпнало момчето.

Беше облечен с доста широки черни дънки, тънко дънково яке, на врата си имаше масивен златен ланец и доволно му се усмихваше.

— Как ме намери? — освобождавайки се от прегръдката му, попита Никита.

— Ами проследихме те…

— Ти ли ме следи?

— Защо пък точно аз? Капитана пусна хиените си. Водчица да ти се намира?

— При други може и да няма, но при мен всичко има.

— Ето, това е приказка! Хайде да влезем в хола.

Но Никита го заведе в кухнята. Апартаментът беше едностаен. Кой знае защо, не му се искаше да настани Вовата в креслото, в което само преди малко Лена стенеше в една доста неудобна поза. Впрочем Вовата изобщо не се засегна. Още повече че в кухнята имаше удобен кухненски ъгъл. Имаше къде да се поизтегнеш. А той обичаше точно това.

Но неизвестно защо, седна на табуретката. И при това на самия й край. Сякаш всеки момент очакваше да го повикат и трябва на секундата да скочи от мястото си и да се стрелне към стопанина си като ловджийско куче. Към стопанина…

— Е, разказвай сега — наливайки му водка, каза Никита.

Вовата не се чукна с него, а алчно сграбчи чашата, на един дъх я пресуши до дъно и веднага с жест го помоли да му налее още.

— Че какво има да разказвам? — попита той, изпръхтявайки след обърнатата чашка.

— Е, как какво? Как е Витал?

— Абе с Витал всичко е наред. Ръководи бригадата, от живота не се оплаква.

— А Капитана? Бичмето?

— Бичмето ли? И той е добре. А Капитана ти праща много поздрави.

Вовата отново сграбчи чашата и жадно погълна цялото й съдържание. Никита имаше чувството, че още малко, и ще глътне чашата.

— И какви са тези поздрави? — ехидно се усмихна Никита.

— Ами ето такива…

Очите на Вовата станаха зловещи като на сатана, станаха черни като бездната. Привидното му опиянение беше само на повърхността, а в бездънните им дълбини искряха езичетата на адския огън. Той пъхна едната си ръка под якето. И в този момент на вратата се позвъни.