Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Витал също се чувстваше потъпкан като нищожество. Само Вовата запази пълно спокойствие. Сякаш на драго сърце беше готов да угоди на Капитана.

— Вие правете каквото искате, но на мен цялата тази галиматия ми писна вече! — ядоса се Никита и тръгна към изхода на комплекса.

— Чакай малко! — спря го Витал.

— Ти какво, да не би също да се махаш? — директно го попита Никита.

— Не… — започна бригадирът.

— Ами щом е „не“, тогава си тръгвам сам! — прекъсна го Никита.

Нищо не можеше да го спре. Може би единствено смъртта. Но като че ли нямаха намерение да го убиват.

Лена стоеше чисто гола пред огледалото. Никита за пореден път се наслаждаваше на прекрасното й тяло. Но не можеше да й се налюбува до насита, защото успяваше да издържи на изкушението само около минута-две, а след това се случваше онова, което логично следва в такива случаи.

Ето че и сега не издържа. Промъкна се незабелязано зад гърба й и притисна слабините си към стегнатото й апетитно дупенце. Кожата й беше нежна като коприна, той усети опияняващата топлина на тялото й. Вече не можеше да се контролира.

— Ела… — Вдигна я на ръце и я пренесе до леглото.

Обикновено Лена се включваше с удоволствие в любовната игра, но днес неочаквано започна да му се дърпа.

— Трябва да тръгвам! — без особени усилия го отблъсна тя.

— Че още е три часът…

— Днес трябва да се прибера по-рано. Кеша ме чака.

— И защо така?

В гърдите му се надигна вълна на ревност. Докога ще трябва да дели Лена с този мухльо Кеша?

Вече трета седмица се срещаха в този апартамент. Никита го беше наел специално за срещите им. А Лена си направи график — от десет сутринта до четири следобед беше с него. През това време ходеше при приятелка.

— Днес ни поканиха на парти.

— Абе да върви по дяволите това парти…

— Но първо ще отидем да видим новата ми кола.

— И колата да върви по дяволите…

— Нима? Така ли мислиш? Аз пък смятам, че много искам да имам собствена кола.

— Но най-много искаш, кобилке моя, да имаш свой собствен жребец.

— По-скоро жребецът си има кобилка…

— Разбрах намека.

Никита отново тръгна в атака, но този път тя се предаде доброволно.

— Днес няма да успеем да отидем с Кеша до автосалона — каза Лена, вече обличайки се.

— Абе я да върви на майната си този твой Кеша! — загледан в тавана, каза Никита ядосано.

— Грубиянин такъв, направо си непоносим! А Кеша… Всъщност прав си, да си гледа работата.

— Преспа ли снощи с него? — неочаквано я попита Никита.

— Преспах. В едно легло. И знаеш ли какво правихме?

На лицето й заигра палава усмивчица.

— Само не ми го казвай! — скръцна със зъби Никита.

Ревнуваше я.

— Ще ти кажа пък… Снощи разглеждахме едно списание.

— Какво списание?

— Избирахме каква къща да си построим.

— Чакай малко, каква къща? За какво ви е къща? Ти какво, да не мислиш да живееш с него и занапред?

— Да не би да имам друг избор?

— Ами аз?

— Какво ти?

— Трябва да се омъжиш за мен.

— С удоволствие… Само че къде ще живеем?

— Как къде, в апартамент.

— В кой, в този ли?

— Че дори и в този…

— Не скъпи, няма да стане. Първо си направи къща, поне на два етажа да е.

— Басейнът задължителен ли е? — на шега попита Никита.

— С басейн, минимум пет спални, подземен гараж, а в него… Мисля, че един „Мерцедес 600 SL“ и едно порше ме устройват… Ще са само за мен.

Никита внимателно се вгледа в нея и разбра, че изобщо не се шегува.

— Някога ще имам всичко това! — Той също говореше съвсем сериозно.

— Не го виждам.

— Какво не виждаш?

— Не виждам да се стараеш. Имаш супер джип и нищо друго.

— А парите?

— Парите само ги пропиляваш, а други не изкарваш. Имам чувството, че с нищо не се занимаваш.

Вече беше минала цяла седмица, откакто Никита бе зарязал бандитския живот. Откакто си бе тръгнал от крайградския хотелски комплекс, повече не видя нито един от своите братоци — нито Витал, нито Вовата. Даже нямаше представа какво става с тях. Не искаше и да чува за тях. И най-вече за Капитана, с неговите подли номерца.

— А ти какво искаш, да бачкам, за да ми прелива джобът от мангизи, така ли? — попита я той с малко тарикатска интонация, подражавайки на мутрите.

— Разбира се, че трябва да се бачка — кимна му тя. — Мъжете трябва да изкарват пари. И колкото повече, толкова по-добре…

— Ами ако заради тези пари се наложи да убия човек? Все едно ли ще ти е?

— Честно ли?

— Да.

— Честно казано, все едно ми е кой как си изкарва парите. Важното е да ги има. Ти нали сам каза, че съм твоят брилянт. Аз и без това си го знам, де. А брилянтът, както е известно, се слага в златно легло.