Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

А тя, изглежда, изобщо не се притесняваше. Погледът й беше леко замъглен от сладостна нега.

— Защо стоим тук? — Никита се опита да разведри малко неловката ситуация.

— Да, наистина… Много ли бързаш да се прибираш?

— Ами, честно казано, не особено.

— Ами тогава да вървим у нас.

— У вас — повтори Никита. — У вас, при Кеша…

— Да, да, у нас, при Кеша.

Тя прие забележката му с досада.

Кеша не си беше вкъщи.

— Малко ми е неудобно — смутено каза Никита.

Лена го обгърна с нежния си поглед, хвана го за ръка и го поведе към хола.

— А ти не мисли за това сега — посъветва го тя.

Остави го сам, а тя отиде в кухнята.

— Само кафе ли ще пиеш? — долетя от там очарователното й гласче. — Или кафе с коняк?

— Може и без кафе.

Никита не искаше да остава дълго сам. Но пък му беше неудобно да отиде при нея в кухнята. Сега ще сложи да вари кафе, а това ще отнеме време… Къде-къде по-лесно беше да налее по чаша коняк. Той нямаше нищо против да се почерпят. Направо си е грях да не пийнеш по нещо с такава очарователна домакиня. Ами Кеша?

Лена се появи след около десетина минути. В ръцете си носеше поднос с две тънки високи чаши, бутилка дагестански коняк и чинийка с фино нарязан лимон. Доста се бе забавила с всичките тези приготовления. Но вече не беше облечена с дънки и блузка. Беше се преоблякла. Набързо си беше наметнала на голо някакво късичко копринено халатче.

Изглеждаше страшно съблазнително. Никита имаше чувството, че кръвта му всеки момент ще стигне точката на кипене.

Лена сложи подноса на масата. Може би нарочно се наведе толкова ниско, а може би без да иска, но Никита веднага забеляза едрите й гърди през деколтето на халата. За секунди се подаде и малкото изящно зърно на едната… Никита едва удържа вътрешния си стон.

— Да пием за срещата! — каза тя, сядайки върху подлакътника на креслото, и му подаде едната чаша.

Чукнаха се, отпиха по малко, но Никита не можа да усети въздействието на алкохола, беше пиян и без това.

— Да донеса ли още нещо? — попита тя, посочвайки подноса с ръка. — Може би си гладен?

— Аз ли? Ами, честно казано, гладен съм…

— Добре, ей сега идвам.

Тя стана и тъкмо искаше да тръгне към кухнята, Никита страстно я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Но не се реши да я сложи на коленете си.

— Недей… Остани при мен…

— Защо? Нали беше гладен? — Тя даже не се опита да се измъкне от прегръдките му. Нещо повече, сама седна върху коленете му.

Едва не му секна дъхът от емоциите, които бушуваха в него.

— Кой ти каза, че искам да ям? — учудено повдигна една вежда той.

— Ама нали преди малко каза…

— Казах, че съм гладен. Но искам да изям теб…

— Приятен апетит! — отговори тя и лицето й се озари от похотлива усмивка.

Надигна се леко и сложи длан върху най-топлото му място. Той замалко не свърши в панталоните си.

— Да, изглежда, си много-много гладен! — Погледна го с премрежен от страст поглед. — Добре че веднага го забелязахме.

— Да, да, тези неща не търпят отлагане. — Никита се рееше на седмото небе.

— Ти не си гангстер — прошепна му тя тихичко. — А палав разбойник…

Той съвсем бе забравил за Кеша. А дори и да се беше сетил за него, вече с нищо не можеше да промени нещата…

Впи страстно устни в нейните. Горещият й език се докосна до небцето му, погали го нежно и барометърът на страстта стигна до критичната точка. След това Лена изчезна някъде, но след малко се появи отново. Беше свалила коприненото халатче. Никита никога досега не беше виждал толкова изящно тяло като нейното… Нахвърли й се като див звяр, повали я върху мекия персийски килим, разтвори краката й…

Лена беше на върха на щастието.

Вихърът на страстта бушува дълго. Той се опомни едва след няколко шеметни часа безумен секс. Лена просто не му даваше нито минута спокойствие.

В леглото тя се държеше доста освободено. Усещаше се, че й липсва опит в секса. Но тя се стараеше.

— Къде е Кеша? — попита Никита, когато вече нямаше никакви сили да продължи.

— Да се беше сетил за него още сутринта — засмя се Лена.

— И все пак?

— Кеша е в болница.

— Нещо сериозно ли е?

— Де да беше… — Говореше за мъжа си с подчертано пренебрежение. — Апандисит.

— Апандиситът представлява един такъв мъничък израстък на дебелото черво — поясни й Никита.

— Точно така, израстък… Един такъв мъничък израстък… При него всичко е мъничко. И апандиситът, и някои други неща…

— Кои са тези други неща? — закачливо я подразни Никита.