Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Отиде при бюрото, извади сгъваем нож от едно чекмедже и се върна във вестибюла. Приклекна, сряза канапа и разгърна килима. Отвътре го лъхна отвратителна миризма, която го накара да отскочи назад.

Когато видя тялото и го разпозна, разбра, че човекът е още жив, и прекъсна рязко разговора. Загледа се във Фредерик Уилърд и си каза: „Аллах, пази ме, Джалал Есай ми е обявил война.“ За разлика от смъртта на хората, които бе изпратил да ликвидират Есай, това тук беше лично послание за него.

Като превъзмогна отвращението си, той се наведе над Уилърд. Едното му око беше затворено, а другото толкова възпалено, че изобщо не се виждаше бяло.

— Ще се моля за теб, приятелю — каза Ел-Ариан.

— Не ме интересуват нито Аллах, нито Бог. — Сухите напукани устни на Уилърд едва се помръднаха. С гърлото или с гласните му струни беше станало нещо ужасно, защото гласът беше почти неузнаваем. Звучеше така, сякаш бръснач разрязва месо. — Останалото е тъмнина. Не вярвам в никого.

Ел-Ариан му зададе въпрос, но не получи отговор. Наведе се напред и докосна врата на Уилърд. Нямаше пулс. Каза кратка молитва по-скоро за себе си, отколкото за неверника.

— Изглеждаш изненадан — каза Танирт.

Борн наистина беше изненадан. Очакваше жена на годините на дон Фернандо, може би десетина години по-млада. Трудно можеше да се каже точно, но Танирт изглеждаше малко под четиридесетгодишна. Това сигурно беше илюзия. Ако Отавио действително беше неин син, тя трябваше да е най-малко на петдесет.

— Дойдох без очаквания в Мароко — каза той.

— Лъжец. — Танирт беше с тъмна кожа и с черна коса, разкошната й фигура не беше загубила нищо от сладострастието си. Държеше се така, като че ли беше принцеса или кралица, а огромните й искрящи очи сякаш обхващаха всичко наведнъж.

Изгледа го продължително.

— Виждам те. Името ти не е Адам Стоун — каза с абсолютна увереност тя.

— Това има ли значение?

— Истината е единственото, което има значение.

— Името ми е Борн.

— Не е името, с което си се родил, а това, с което се подвизаваш сега. — Тя кимна, като че ли останала доволна. — Дай ми ръката си, ако обичаш, Борн.

Беше й се обадил по телефона веднага след като пристигна в Маракеш. Фернандо му беше обещал, че тя ще го очаква. Тя му даде указания къде да се срещнат: в сладкарница в центъра на един пазар в южния край на града. Намери лесно пазара, паркира и продължи пеш през лабиринта от улички, натъпкани със сергии и магазини, в които се продаваше всичко — от различни кожени изделия до фураж за камили. Сладкарницата беше собственост на сбръчкан бербер, който, изглежда, веднага позна Борн, щом го видя. Усмихна се и му махна да влезе. Вътре миришеше на карамел и печен сусам. В магазина беше сумрачно, ъглите бяха тъмни. Въпреки това Танирт беше като озарена от вътрешна светлина.

Той й подаде дланта си и тя я пое. Погледна го. Носеше семпла роба, пристегната с колан на кръста. Не излагаше нищо на показ, но въпреки това сексапилът й, пулсиращ от живот, беше напълно очевиден за него.

Тя хвана нежно ръката му и прекара леко показалеца си по дланта и пръстите.

— Ти си козирог, роден в последния ден на годината.

— Да. — Нямаше начин тя да го знае, но въпреки това знаеше. Борн усети гъделичкане по пръстите на краката, което се пренесе нагоре по тялото му, стопли го и го привлече към нея, като че ли беше установила енергийна връзка между двамата. Леко разтревожен, той си помисли дали да не напусне сладкарницата, но не го стори.

— Ти имаш… — Тя не се доизказа и сложи ръка върху неговата, сякаш за да закрие с нея това, което неочаквано беше видяла.

— Какво има? — попита Борн.

Тя го погледна и в този момент той се почувства така, като че ли можеше да се удави в тези очи. Не пускаше ръката му. Напротив, държеше я здраво между дланите си. В нея имаше магнетизъм, който беше едновременно много вълнуващ и силно смущаващ. Той усети в себе си някакви сили да го дърпат насам-натам като в жестоко противоборство.

— Наистина ли искаш да ти кажа? — Гласът й беше като школуван контраалт, плътен и звучен. Дори и в ниския диапазон като че ли проникваше във всяко кътче на сладкарницата.

— Ти започна това — подчерта Борн.

Тя се усмихна, но в усмивката й нямаше нищо весело.

— Ела с мен.

Той я последва в задната част на магазина, където имаше тясна врата, и излязоха навън. Озовал се отново сред лабиринта от улички в центъра на пазара, той погледна към невероятното изобилие от стоки и услуги: живи петли и прилепи с меки като кадифе криле в клетки, папагали, кацнали върху бамбукови пръчки, едри риби в казани с морска вода, заклани агнета, одрани и кървави, висящи на ченгели. Покрай тях притича кафява кокошка, която кудкудякаше така, като че ли я душат.