Майкъл Конъли - Деветте дракона

— Много съжалявам — прошепна момичето.

Сун се откъсна от ръцете й.

— Върви — каза той. — Дано живееш щастливо.

Оставиха го там и влязоха през стъклената врата в главния терминал.

Бош и дъщеря му намериха гишето на „Катай Пасифик“ и Хари купи два билета първа класа за самолета за Лос Анджелис в 23:40. Върнаха му парите за билета за другата сутрин и все пак трябваше да използва две кредитни карти, за да покрие цялата сума. Но това не го интересуваше. Знаеше, че пътниците в първа класа имат специален статут, който им позволява бързо да минат през проверките и първи да се качат на борда. Служителите на летището, авиокомпанията и охраната едва ли щяха да се заглеждат много в пътници от първа класа, дори това да бяха измачкан мъж с кръв по сакото и тринайсетгодишно момиче, което не може да сдържи сълзите си.

Детективът разбираше също, че дъщеря му е силно травмирана от последните шейсет часа от живота й, и макар да нямаше никаква представа как да й помогне, инстинктивно усещаше, че малко утеха няма да й е излишна.

Забелязвайки измачканите му и изцапани дрехи, жената на гишето спомена, че в чакалнята за първа класа има душкабини. Той й благодари за информацията, взе бордовите карти и последва друга служителка, която ги отведе при пропускателния пункт. Както очакваше, новопридобитият им статут им осигури бързо преминаване.

Имаха да убиват почти три часа и макар да се изкушаваше да използва душкабините, Бош реши, че имат по-належаща нужда от храна. Не си спомняше кога и какво е слагал в уста за последен път и предполагаше, че дъщеря му също е била лишена от ядене.

— Гладна ли си, Мадс?

— Не особено.

— Храниха ли те?

— Не. Но и без това нямаше да мога да ям.

— Кога за последен път си яла нещо?

Момичето трябваше да се замисли.

— В петък изядох парче пица в мола. Преди да…

— Добре, тогава трябва да хапнем нещо.

Качиха се с ескалатор в зоната с ресторанти, гледащи надолу към меката на безмитните магазини. Бош избра заведение в средата на зоната, от което се разкриваше гледка към търговската част на долния стаж. Дъщеря му си поръча хрупкави пилешки хапки, а Хари си взе пържола с пържени картофки.

— Никога не бива да си поръчваш пържола на летища — отбеляза Маделин.

— Защо?

— Няма да е качествена.

Той кимна. За пръв път, откакто се бяха сбогували със Сун, Мади казваше повече от една-две думи. Бош я беше наблюдавал как постепенно се затваря в себе си, докато проявеният след избавлението й страх я напуска и тя започва да осъзнава какво всъщност е преживяла и какво се е случило с майка й. Хари се бе опасявал, че може да изпадне в шок. Странната й забележка за качеството на пържолите в ресторантите по летищата явно показваше, че се намира в състояние на дисоциация.

— Е, скоро ще проверя.

Маделин веднага прескочи на друга тема.

— Значи сега ще живея в Лос Анджелис с теб, така ли?

— Надявам се.

Той впери очи в нея, за да види как ще реагира. Изражението й не се промени — празен поглед над лице, осеяно с дири от изсъхнали сълзи и излъчващо тъга.

— Много искам да живееш с мен — прибави Бош. — А последния път, когато ми гостува, и ти каза, че би желала да останеш.

— Само че не по този начин.

— Знам.

— Ще мога ли да се върна, за да си събера багажа и да се сбогувам с приятелите си?

Детективът се замисли.

— Едва ли — въздъхна той накрая, — може би ще успея да уредя да ти пратят вещите. Но сигурно ще се наложи да съобщиш на приятелите си по имейла. Или да им телефонираш.

— С тях поне ще мога да се сбогувам.

Бош кимна и се умълча, разбрал очевидния намек за загиналата й майка. Не след дълго Маделин отново заговори — мислите й напомняха балон, понесен от вятъра и постоянно променящ посоката си, подхващан от непредсказуеми течения.

— Тукашната полиция… такова… издирва ли ни?

Хари се озърна наоколо, сякаш за да види дали някой на съседните маси я е чул, после се наведе напред към нея.

— Не знам — тихо отвърна той, — възможно е да ни издирват. Или по-точно мен. Обаче нямам намерение да проверявам, докато сме тук. По-лесно ще се оправим с всичко от Лос Анджелис.

След кратка пауза тя зададе нов въпрос, който го свари неподготвен.

— Тате, уби ли ония хора, които ме отвлякоха? Чух много изстрели.

Бош се замисли как да й отговори — като полицай или като баща, — но не се бави много.

— Да речем само, че си получиха заслуженото. И че случилото се е резултат на собствените им действия. Нали така?