Майкъл Конъли - Деветте дракона

Решиха Ферас да остане, за да вземе от криминалистиката веществените доказателства, събрани предишния ден. Бош и Чу щяха да отидат в Долината, за да се видят с Робърт Ли.

Хари шофираше своя форд „Краун Виктория“ с навъртени 355 хиляди километра. Климатикът работеше, но едва-едва. Когато наближиха Долината, температурата започна да се повишава и Бош съжаляваше, че не се е сетил да си съблече сакото, преди да се качи в колата.

По пътя Чу пръв наруши мълчанието и му съобщи, че госпожа Ли подписала показанията си и не добавила нищо ново. Не познавала мъжа от записа и заявила, че не знае за никакви вноски за триадата. На свой ред Бош му предаде малкото информация, научена от Мия-Лин Ли, и го попита какво му е известно за традицията възрастната дъщеря да остава у дома, за да се грижи за родителите си.

— Тя е един вид китайска пепеляшка — отвърна Чу. — Стои си вкъщи, готви и чисти, такива неща. Почти като прислужница на родителите си.

— Не искат ли момичето да се омъжи и да напусне дома си?

— Не бе, човек, това е безплатна работна ръка. Защо да искат да се омъжва? Тогава ще трябва да плащат на прислужница, готвачка и шофьор, пък така имат всичко, без да плащат.

Известно време Бош шофира в мълчание, замислен за живота, който е водила Мия-Лин Ли. Съмняваше се, че нещо ще се промени със смъртта на баща й. Нали трябваше да се грижи и за майка си?

После си спомни нещо, свързано със случая.

— Според нея семейството сигурно щяло да затвори магазина и да остави само оня в Долината.

— И без това не е носил пари — отвърна Чу, — може да успеят да го продадат на някой местен и все нещо да изкарат.

— Не е много за близо трийсет години.

— Историята на китайските емигранти невинаги е щастлива — отбеляза детективът от ЗБАБ.

— Ами ти, Чу? Ти си успял в живота.

— Аз не съм емигрант. Родителите ми бяха.

— Защо „бяха“?

— Майка ми почина млада. Баща ми беше рибар. Веднъж излезе с лодката си в морето и не се завърна.

Деловият начин, по който Чу му разказа семейната си трагедия, го смая. Хари се умълча и се съсредоточи върху шофирането. Движението беше напрегнато и пътят до Шърман Оукс им отне четирийсет и пет минути. „Форчън Файн Фудс & Ликър“ се намираше на Сепулвида, само на една пряка южно от булевард „Вентура“ — в скъп квартал с къщи и кооперации под още по-скъпите имоти по склоновете на хълмовете. Мястото си го биваше, но като че ли нямаше достатъчно места за паркиране. Наложи се Бош да спре на улицата пред един противопожарен кран, въпреки че беше забранено. Той смъкна сенника, на който имаше карта с идентификационен код, показващ, че колата е собственост на общината, и излезе.

По време на дългото пътуване двамата детективи бяха измислили план. Според тях, ако изобщо някой, освен жертвата знаеше за вноските за триадата, това беше синът на собственика, също управител на магазин. Големият въпрос бе защо предишния ден не е им казал за това.

„Форчън Файн Фудс & Ликър“ напълно се различаваше от магазина в южен Лос Анджелис — поне пет пъти по-голям и луксозен, както подобаваше на квартала.

Имаше кафе-бар на самообслужване. Над стелажите с вино имаше надписи, посочващи различните сортове и региони. Нямаше туби от по няколко литра. Хладилните витрини бяха добре осветени и с открити лавици, вместо със стъклени врати. Отделни пътеки бяха посветени на всевъзможни специалитети, а на щандовете за горещи и студени ястия клиентите можеха да поръчат пресни пържоли и риба или печено пиле, руло Стефани и ребърца на скара. Синът продължаваше бащиния си бизнес, издигайки го няколко нива по-високо. Бош беше впечатлен.

Касите бяха две и Чу попита едната касиерка къде е Робърт Ли. Упътиха ги към двукрила врата, водеща към склад с триметрови стелажи покрай всички стени. В отсрещния ляв ъгъл имаше врата с надпис „Офис“. Бош почука и Робърт Ли незабавно им отвори.

Появата им изглежда го изненада.

— Заповядайте, господа. Извинявайте, че не дойдох в полицията. Заместник-управителят ми е болен и не мога да оставя магазина без надзор. Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна Бош, — ние само се опитваме да открием убиеца на баща ви.

Хари искаше да го притисне в ъгъла. Разпитът в собствената му среда му даваше предимство и детективът трябваше да внесе известен дискомфорт в ситуацията. Ако го притиснеха в ъгъла, Ли щеше да е по-сговорчив и да се стреми да ги предразположи.

— Съжалявам. Мислех, че просто трябва да подпиша показанията си.