Майкъл Конъли - Деветте дракона

— Даже не знам в кой апартамент е тя — изсумтя детективът.

Озоваха се в нещо като открит вътрешен двор. В средата му имаше басейнче, около което бяха разположени входовете на дванайсетте апартамента, по четири от северната и южната страна и по два от изток и запад. Номер 11 се падаше от запад, което означаваше, че някои от прозорците на апартамента гледат към океана.

Бош се насочи към вратата с номер 11 и почука. Никой не отговори. Номер 12 обаче се отвори и на прага застана една жена.

— Нали казахте, че искате да разговаряте с мен?

— Всъщност търсим господин Лау — поясни Чу, — знаете ли къде е?

— Може да е на работа. Май спомена, че тази седмица щял да снима нощем.

— Какво снима? — попита Хари.

— Той е сценарист и работи по някакъв филм или телевизионно шоу, не съм сигурна.

Точно в този момент вратата на номер 11 се открехна и навън надникна мъж с мътен поглед и разрошена коса. Бош позна в него мъжа от снимката, разпечатана от Чу.

— Хенри Лау? — попита той. — Лосанджелиско полицейско управление. Трябва да Ви зададем няколко въпроса.

Хенри Лау имаше просторен апартамент със задна веранда, издигаща се на три метра над крайбрежната алея. Оттам се разкриваше изглед към Тихия океан в най-широката част от плажа на Венис. Той покани Бош и Чу да влязат и им предложи да седнат в дневната. Чу седна, но Хари остана прав, обърнат с гръб към гледката, за да не се разсейва по време на разпита. Не усещаше обичайното си инстинктивно предчувствие. Лау приемаше появата им като нещо естествено. Бош не го бе очаквал.

Лау носеше дънки, маратонки и блуза с дълги ръкави, щампован образ на дългокос мъж с тъмни очила и надпис „Стилът си е стил“. Ако наистина беше спал, трябваше да си е легнал с дрехите.

— Седнете, господин Лау. Ще се опитаме да не Ви отнемаме много време — започна Хари.

С котешки движения дребният мъж седна и опъна крака на стола.

— За стрелбата ли се отнася? — попита той.

Бош се озърна към Чу и отново насочи вниманието си към Лау.

— Каква стрелба?

— Оная на плажа. За обира.

— Кога се е случило това?

— Не знам. Преди една-две седмици. Но щом дори не знаете кога се е случило, значи не сте дошли за това.

— Имате право, господин Лау. Наистина разследваме случай с употреба на огнестрелно оръжие, но не тоя. Имате ли нещо против да поговорим?

Лау сви рамене.

— Не знам. Не съм чувал за друга стрелба, господа.

— Познавате ли човек на име По-Чин Чан?

— По-Чин Чан? Не, името не ми е познато.

Изглеждаше искрено изненадан. Бош даде знак на Чу. По-младият детектив извади от куфарчето си разпечатка на снимката на Чан, направена при вкарването му в следствения арест, и я показа на Лау. Докато мъжът я разглеждаше, Хари застана на друго място. Искаше да е постоянно в движение, за да извади заподозрения от равновесие.

— Не, не го познавам — накрая поклати глава Лау. — За каква употреба на огнестрелно оръжие става дума?

— Засега оставете въпросите на нас — отвърна Бош, — после ще стигнем до вашите. Съседката Ви каза, че сте сценарист. Вярно ли е?

— Да.

— Писали ли сте нещо, което може да съм гледал?

— Не.

— Откъде знаете?

— Защото досега не съм работил по нищо, което да стигне до снимки. Затова и не може да сте гледали мой филм.

— Тогава кой плаща за тая страхотна веранда на плажа?

— Аз. Плащат ми, за да пиша. Просто още не са пускали мои работи на екран. Нали разбирате, това отнема време.

Бош мина зад гърба му и младежът трябваше да се завърти на удобния си фотьойл, за да го вижда.

— Къде сте израснали, Хенри?

— В Сан Франциско. Дойдох тук да уча и останах.

— Там ли сте роден?

— Да.

— От „Джайънтс“ ли сте или от „Доджърс“?

— От „Джайънтс“, естествено.

— Жалко. Кога за последен път сте ходили в южен Лос Анджелис?

Въпросът дойде изневиделица и Лау трябваше да се замисли, преди да отговори. Той поклати глава.

— Не знам, поне преди пет-шест години. Обаче беше отдавна. Ако ми кажете за какво се отнася, бих могъл да се опитам да ви помогна.

— Ами ако някой твърди, че Ви е виждал там миналата седмица?

Лау се захили, все едно играеха някаква игра.

— Или лъже, или просто ме е сбъркал. Нали знаете какво казват.

— Не, какво?

— Че всички си приличаме. — Лау весело се усмихна и се обърна към Чу за потвърждение. Другият детектив безизразно го погледна.

— Ами Монтерей Парк? — продължи Бош.

— Питате ме дали съм бил там ли?

— Да, това Ви питам.