Майкъл Конъли - Деветте дракона

Продължиха на запад по 10-то шосе към океана. Телефонът на Бош завибрира и той отговори, без да погледне дисплея, очаквайки да е Холър с новината за края на срещата с хонконгските детективи.

— Хари, обажда се доктор Хинохос. Чакаме те.

Съвсем беше забравил. Повече от трийсет години просто бе правил каквото е необходимо за следствието, без да се налага да мисли за някой друг.

— А, докторке! Ужасно съжалявам. Аз… Тъкмо отивам да задържа заподозрян.

— Какво искаш да кажеш?

— Наложи се да… Възможно ли е Мади да остане при тебе още малко?

— Ами… да, може да поостане. Всъщност до края на деня имам само административна работа. Убеден ли си, че искаш да постъпиш така?

— Виж, знам, че не е добре. Дъщеря ми е пристигнала съвсем наскоро, а аз я зарязвам при тебе и я забравям. Но тоя случай е причината тя да е тука. Трябва да го довърша. Ще задържа нашия човек, ако си е вкъщи, и веднага се връщам в града. Ще ти се обадя и ще дойда да я взема.

— Добре, Хари. Още известно време с нея няма да е излишно. Двамата с теб също трябва да намерим кога да си поговорим. За Мади, а и за самия теб.

— Непременно. Тя там ли е? Може ли да я чуя?

— Задръж така.

След няколко секунди чу гласа на дъщеря си.

— Тате?

С тази единствена дума тя изрази най-различни неща: изненада, ужасно разочарование, изумление.

— Знам, миличка, извинявай. Изскочи нещо и трябва да го свърша. Остани при доктор Хинохос и аз ще дойда колкото мога по-бързо.

— Добре.

Двойна доза разочарование. Бош се опасяваше, че няма да е за последен път.

— Добре, Мад. Обичам те.

Той затвори и прибра телефона си.

— Не ми се говори за това — изпревари въпроса на Чу детективът.

— Ясно.

Трафикът се поразреди и те стигнаха до Венис за по-малко от половин час. По пътя телефонът на Бош завибрира още веднъж. Този път се обаждаше Холър, който му съобщи, че хонконгската полиция повече няма да го безпокои.

— Значи с това се приключва, така ли?

— Ще се свържат с теб за тялото на бившата ти жена, но иначе се приключва. Отказват се от всякакво разследване на твоето участие в историята.

— Ами Сун И?

— Твърдят, че в момента го освобождавали и нямало да му предявят обвинения. Ще трябва да се свържеш с него, естествено, за да се увериш.

— Не се бой, ще го направя. Много ти благодаря, Мики.

— Един ден работа.

— Прати ми сметката.

— Не, квит сме, Хари. Вместо да ти взимам пари, защо не запознаем твоята дъщеря с моята. Двете са почти на еднаква възраст.

Бош се поколеба. Знаеше, че Холър предлага нещо повече от среща между момичетата. Адвокатът му беше природен брат, макар че не се бяха срещали като възрастни, докато пътищата им не се пресякоха във връзка с един случай преди година. Връзката между дъщерите означаваше връзка между бащите и Хари не бе сигурен, че е готов за това.

— Ще го направим, когато му дойде времето — отвърна той. — Тя започва училище утре и има нужда от време, докато посвикне с обстановката.

— Разбира се. Пази се, Хари.

Бош затвори и се съсредоточи върху търсенето на адреса на Хенри Лау. Кварталите в южния край на Венис представляваха мрежа от улици, пресичащи се под прав ъгъл. Този на заподозрения се намираше между залива и Марина дел Рей.

Венис беше бохемско градче с високи цени. Лау живееше в една от по-новите и модерни сгради, които постепенно изтикваха виличките, някога обточвали целия бряг. Бош паркира в една отбивка от шосето и двамата детективи слязоха.

Пред кооперацията на заподозрения имаше табела, съобщаваща, че два от апартаментите се продават. До вътрешната врата в малкия вестибюл имаше табло със звънци за отделните жилища. На Бош не му допадаше идеята да натисне бутона на номер 11. Ако научеше, че полицията е на входа на блока му, Лау можеше да избяга през някой авариен изход.

— Какъв е планът? — попита Чу.

Хари натисна няколко звънеца на други апартаменти. Зачакаха и накрая се чу женски глас.

— Да?

— Полиция, госпожо — доближи уста до домофона Бош, — може ли да поговорим с вас?

— За какво?

Той поклати глава. Едно време хората не задаваха въпроси, а просто отваряха вратата.

— Разследваме убийство, госпожо. Бихте ли отворили?

Последва дълго мълчание и Бош понечи пак да натисне звънеца, но осъзна, че не знае точно кой е нейният.

— Бихте ли показали служебните си карти пред камерата, моля? — накрая се обади жената.

Хари не беше видял камерата и се огледа.

— Ето там.

Чу посочи малък отвор над таблото. Те показаха картите си и ключалката забръмча. Бош натисна вратата и я отвори.