Майкъл Конъли - Деветте дракона

— Сам ли работите тук?

— Да, работя сам. Писането е самотна работа. Не, чакайте! Чакайте! Миналия вторник цял ден бях в „Парамаунт“. Четохме сценария с актьорите. Бях там цял следобед.

— Някой може ли да го потвърди?

— Поне десет души. Матю Маконахи ще потвърди. Беше там. Той играе главната роля.

И тогава Бош му зададе въпрос, с който целеше да го извади от равновесие. Направо е смайващо какво изпада от джобовете на хората, когато ги разтърсиш с привидно несвързани помежду си въпроси.

— Имате ли връзки с триада, Хенри?

Лау избухна в смях.

— Какво?! Вие ебавате ли се… вижте, аз си тръгвам.

Той отблъсна дланта на детектива и отново се насочи към вратата. Хари беше готов за това, сграбчи го за ръката и я изви, подкоси го с крак и го повали по очи върху леглото. После опря коляно в гърба му, докато му закопчаваше белезниците.

— Това е лудост бе, хора! — извика Лау. — Не можете да направите такова нещо!

— Успокойте се, Хенри, просто се успокойте — каза Бош. — Ще Ви отведем в полицията и ще изясним всичко.

— Ама аз снимам филм! След три часа трябва да съм на снимачната площадка!

— Зарежете филмите, Хенри. Това е истинският живот. Отиваме в полицията.

Хари го изправи от леглото и го насочи към вратата.

— Взе ли всичко, Дейв?

— Да.

— Води тогава.

Чу излезе от стаята, като носеше металната кутия с глока. Бош го последва, водейки Лау пред себе си, стискайки веригата между гривните на белезниците. Минаха по коридора, но когато стигнаха до стълбището, детективът дръпна веригата като юзда на кон и спря.

— Един момент. Елате тука.

Той накара младежа да се върне заднишком в средата на коридора. Нещо пътьом беше привлякло вниманието на Хари, но умът му го регистрира със закъснение. Той погледна дипломата от Университета на Южна Каролина, поставена в рамка на стената. Лау бе завършил през 2004-та.

— В Южна Каролина ли сте учили?

— Да, в киношколата. Защо?

Същата диплома висеше и в офиса на „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Имаше и китайска връзка. Детективът знаеше, че в този университет следват много младежи и ежегодно завършват по няколко хиляди студенти, много от тях от китайски произход. Но просто не вярваше в случайности.

— Познавате ли Робърт Ли, също випускник на УЮК?

Лау кимна.

— Да, познавам го. Бяхме съквартиранти.

Бош изпита усещането, че всичко с неудържима сила си застава на мястото.

— Ами Юджийн Лам? Познавате ли го?

Задържаният повторно кимна.

— Да. И с него бяхме съквартиранти.

— Къде?

— Както казах, в една отвратителна дупка в гангстерски квартал. Близо до кампуса.

Хари знаеше, че УЮК е оазис на качествено и скъпо образование, заобиколен от евтини квартали, в които никой не можеше да гарантира личната безопасност на гражданите. Няколко години по-рано един бейзболист дори беше улучен от заблуден куршум при гангстерска престрелка.

— Затова ли си купихте пистолета? За самозащита?

— Точно така.

Забелязал, че не го следват, Чу пак се качи по стълбището и се приближи към тях.

— Какво става, Хари?

Бош вдигна свободната си ръка, за да му даде знак да почака, и продължи с въпросите.

— А двамата Ви съквартиранти знаеха ли, че преди шест години сте купили оръжието?

— Заедно отидохме. Те ми помогнаха да го избера. Защо ми…

— Още ли сте приятели? Поддържате ли връзка помежду си?

— Миналата седмица се видяхме и с двамата. Играем покер почти всяка седмица.

Бош се озърна към Чу. Следствието придобиваше ново неочаквано развитие.

— Къде, Хенри? Къде играете?

— Най-често тук. Робърт още живее при родители те си, а Юдж държи една квартирна в Долината. А аз тук имам цял плаж.

— В кой ден играхте миналата седмица?

— В сряда.

— Сигурен ли сте?

— Да, защото помня, че беше вечерта преди началото на снимките и всъщност не исках да играя. Обаче те се появиха тук и поиграхме малко. Не се задържаха дълго.

— А предишния път? Кога беше?

— По-миналата седмица. В сряда или четвъртък, не си спомням точно.

— Но е било след обира на плажа, така ли?

Лау сви рамене.

— Да, със сигурност. Защо?

— Ами ключа за кутията? Някой от тях знае ли къде го държите?

— Какво са направили?

— Просто отговорете на въпроса ми, Хенри.

— Да, знаеха и двамата. Понякога вадеха пистолета и си играеха с него.

Бош измъкна ключовете от джоба си и свали белезниците на младежа. Сценаристът се обърна и заразтрива китките си.

— Винаги съм се чудил какво е да те закопчаят — каза той, — за да мога да пиша за това. Предишния път бях прекалено пиян и не си спомням нищо.