Робърт Лъдлъм: Господството на Борн

— Застреляй го! — извика Георгий. — Него, не мен, идиот такъв!

Антон пое пистолета и стреля два пъти в лицето на другаря си.

Карпов наблюдаваше сцената, без да покаже никаква емоция.

— А сега как ще се отървем от тялото? — Думите му прозвучаха като въпрос на изпит. Финалната стъпка, кулминацията на посвещението.

Антон се замисли, преди да отговори.

— Резачката не е за него. Този тук… е за нищото. Съвсем нищото. — Той погледна към тръбата, която изглеждаше като зейналата паст на някакво чудовище. — Питам се… дали разполагате с някаква силна киселина?

Четиридесет минути по-късно, под яркото слънце и безоблачно синьото небе, Карпов, тръгнал на доклад при президента Имов, получи лаконичен есемес. „На границата“.

— Към Раменское — нареди той на шофьора си. На основното военно летище в Москва винаги го чакаше готов за излитане самолет.

При първа възможност мъжът зад волана направи обратен завой, а после настъпи педала на газта.

Карпов представи документите си на служителя от паспортния контрол на военното летище и веднага до него отнякъде изникна слабичък човек, който отначало му заприлича на младеж. Беше облечен в обикновен тъмен костюм, с евтина вратовръзка и прашни, очукани обувки. Нямаше грам тлъстина, сякаш тялото му се състоеше само от мускули. Приличаше на добре изработена машина или живо оръжие.

— Генерал Карпов. — Не му предложи да се ръкуват или някаква друга форма на запознанство. — Казвам се Зачек — представи се само с фамилията си мъжът.

— Така ли? — изненада се Карпов. — Също като Паладин?

Продълговатото изсечено лице на Зачек не издаваше нищо.

— Кой е този Паладин? — Той взе паспорта на Карпов от войника. — Придружете ме, генерале.

Обърна му гръб и понеже документите бяха у него, на Карпов не му остана нищо друго, освен да го последва въпреки вътрешното си недоволство. Зачек го поведе по недобре осветения коридор, умирисан на варено зеле и карболова киселина. Стигнаха до врата без табелка и влязоха в малка задушна стая без прозорци, в която имаше завинтена за пода маса и два сини сгъваеми стола от пластмаса. Красив меден самовар с две стъклени чаши, лъжички и малка захарница, напълнена с бучки бяла и кафява захар, допълваха странно картината.

— Моля, заповядайте — покани го да седне Зачек. — Чувствайте се като у дома си.

Карпов не обърна внимание на поканата.

— Аз съм директор на ФСБ-2.

— Знам кой сте, генерале.

— А вие кой сте, по дяволите?

Зачек извади ламинирана служебна карта от джобчето на сакото си и я отвори. Карпов се принуди да се приближи, за да надникне в нея. „Служба за външно разузнаване“. Моментално се дръпна назад. Този човек оглавяваше антитерористичното управление на СВР на Руската федерация. Всъщност ФСБ и ФСБ-2 трябваше да се занимават само с вътрешните дела, но Черкезов им бе дал правомощия да действат и в чужбина, без разрешението му да предизвика сътресения. За това ли щяха да говорят? За навлизането в територията на СВР? Карпов съжаляваше, че не беше повдигнал въпроса преди назначаването си.

— С какво мога да ви помогна? — Той нахлузи на лицето си неискрена усмивка.

— Въпросът по-скоро е с какво мога аз — или по-точно СВР — да ви бъда полезен.

— Нещо не ми се вярва.

От близкото разстояние, на което се намираха, на Карпов не му беше трудно да грабне картата на Зачек, преди той да успее да я прибере в джоба си. Развя я като бойно знаме, а в главата му проехтя звън на шпаги.

Зачек му подаде паспорта, двамата си размениха заложниците и документът на Карпов се озова на сигурно място в джоба му.

— Трябва да си хващам самолета — каза той.

— Пилотът има инструкции да ни изчака да довършим разговора си. — Зачек отиде при самовара. — Чай?

— Не, благодаря.

Мъжът се обърна с гръб към него и си наля една чаша.

— Грешите, генерале. Това е най-хубавият черен чай „Керван“. Тази комбинация от „Улонг“, „Киймон“ и „Лапсанг-сушонг“ е известна с това, че се транспортира от чаените плантации през Монголия и Сибир точно както през 18 век, когато с кервани от камили го докарвали от Китай, Индия и Цейлон. — Зачек взе пълната стъклена чаша с крайчеца на пръстите си и като я поднесе към носа си, вдъхна дълбоко от аромата. — Студеният сух климат на снежните степи позволява на чая да поеме точно толкова влага, колкото е необходимо. — Той отпи, изчака и пак отпи, а после отново погледна към Карпов. — Сигурен ли сте?