Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Така е. Съжалявам, че се налага да ви безпокоя с тези неща. Работата е там, че според шефа ми има някаква далечна възможност в изчезването на момичетата да е замесен човек от вашия антураж, или пък човек, проявяващ маниакален интерес към вашата личност.

— Значи според вас около мен се навърта някакъв маниак, който отвлича мои почитателки? — този път не му беше толкова трудно да изобрази учудване. Като прикритие обяснението беше просто смешно. Човек трябваше да е пълен идиот, за да не разбере, че тя не търси нито някаква откачалка, нито предполагаем член на екипа му. Интересуваше я самият той. Можеше да го прочете в очите й, неотклонно приковани в него, регистриращи всяко негово движение, ситните капчици пот, които бяха избили по челото му. И приказките й за някакъв шеф очевидно бяха блъф. Надушваше, че тя е единак, също като него.

Шаз кимна.

— Не е изключено. Пренасяне, така му казват психолозите. Какъвто беше случаят с Джон Хинкли, нали помните, човекът, който стреля по Роналд Рейгън, за да направи впечатление на Джоди Фостър.

Тя говореше с приятен, спокоен, дружелюбен тон, за да не го подплаши. Мисълта, че според нея такава елементарна техника може да го подлъже, го изпълни с ненавист.

— Това е абсурдно — каза той, оттласна се от полицата над камината и закрачи напред-назад по килима пред нея — копринен, ръчно тъкан в Бухара, избиран лично от него. Взираше се в сивкаво-бежовата плетеница под краката си, докато се успокои достатъчно, за да срещне странните очи на тази жена. — Пълен абсурд. Ако не ставаше дума за нещо толкова отвратително, предположението ви би било направо смешно. И въпреки всичко не мога да разбера защо се обръщате към мен.

— Много просто, сър — отвърна Шаз с успокояващ тон.

Решил, че тя се държи покровителствено, Ванс се закова на място и се намръщи.

— Е? — попита той. Чаровната му фасада се рушеше с всяка изминала секунда.

— От вас искам само да хвърлите един поглед на тези снимки и да ми кажете дали сте забелязали някое от момичетата по една или друга причина. Може би са се държали натрапчиво с вас, и въпросният човек е изпитал желание да ги накаже. Може да сте забелязали как някой от екипа ви ги ухажва. А може и да не сте им обърнали внимание. Отделете ми само няколко минути и си тръгвам — започна да го убеждава Шаз. После се наведе напред и разпръсна фотокопията по покритата с ръчно тъкана дамаска табуретка, голяма колкото масичка.

Той пристъпи по-близо, сякаш привличан от снимките, които тя бе подредила така, че да бъдат обърнати към него. Само малка частица от делото му — само толкова бе успяла да открие. Но всяко от тези усмихнати лица бе унищожено лично от него.

Ванс се изсмя пресилено.

— Да запомня седем лица сред хиляди? Съжалявам, следовател Боуман, но си губите времето. Никога досега не съм виждал нито едно от тези момичета.

— Погледнете пак — настоя тя. — Напълно ли сте сигурен?

В гласа й се прокрадваше нова нотка — нотка на напрежение и възбуда. Той откъсна поглед от бледите копия на жива плът, която бе измъчвал, и срещна неумолимия поглед на Шаз Боуман. Тогава разбра, че тя знае. Може би не разполагаше все още с достатъчно доказателство, но му беше ясно, че знае всичко. Разбра и нещо друго — тя нямаше да се успокои, докато не го унищожи. Ножът бе опрял до кокал, и тя нямаше никакъв шанс. Защото й пречеха ограниченията на закона.

Той поклати глава. Усмивката му изразяваше искрено съжаление.

— Напълно. Не съм виждал нито една от тях.

Без да гледа, Шаз хвана средната снимка и я побутна към него.

— Вие лично отправихте апел към Тифани Томпсън в един от националните таблоиди да се обади на родителите си.

— Господи! — възкликна той и насили чертите си да изобразят възторжено удивление. — Вярно! Напълно бях забравил! Права сте, разбира се, сега вече си спомних.

Докато той говореше, тя се бе съсредоточила изцяло в израза на лицето му. Със светкавично движение той замахна с протезата си и я удари с все сила отстрани по главата. В очите й за миг просветна изненада, после паника. Челото й се удари в твърдия ръб на табуретката. Когато рухна на пода, беше вече в безсъзнание.

Ванс не губеше време. Изтича до мазето, откъдето измъкна макара с кабели и чифт гумени ръкавици. Само след минута Шаз лежеше на лъснатия паркет, овързана като животно за заколение. После той изтича до горния етаж и порови в гардероба си, докато намери това, което му трябваше. Слезе обратно и покри главата й с торбата от мека материя, в която бе опаковано новото му кожено куфарче, когато му го доставиха. После усука кабела няколко пъти около врата й — достатъчно стегнато, за да й причинява болка, но не толкова, че да се задуши. Тя трябваше да умре, но не точно сега. Не тук и не поради обикновена небрежност.