Вал Макдърмид: Струна в кръвта

Шаз впери поглед в кълбата дим, които се издигаха на мястото, където бе самата тя допреди миг. Парата изчезна също така внезапно, както се бе появила. Шаз протегна плахо ръка към водната струя. Температурата беше отново нормална. Пристъпвайки предпазливо, сантиметър по сантиметър, тя отново влезе под душа. Въздъхна, изпускайки несъзнателно задържания дъх, и протегна ръка към шампоана. Тъкмо главата й бе потънала в ореол от бяла пяна, и леден порой, подобен на зимен дъжд, се изля върху раменете й. Този път тя неволно си пое рязко дъх, глътна шампоан, разкашля се и започна да плюе.

Не беше много трудно да разбере, че страданията й са причинени от някой друг наемател, който се къпе по същото време. В крайна сметка, ненапразно беше детектив. Но откритието не я направи по-щастлива. Беше първият й работен ден на новото място, и вместо да тръгне спокойна и уравновесена след дълъг, успокояващ душ, тя беше бясна, гневна, с опънати нерви, а стегнатите мускули на врата й заплашваха с надигащо се главоболие.

— Супер — изръмжа тя, преглъщайки сълзи, които се дължаха по-скоро на яд, отколкото на шампоана.

После отново се пъхна в душ-кабината и спря водата рязко, завъртайки със злоба кранчето. Стиснала здраво устни, започна да пълни ваната. Беше ясно, че не може да очаква спокойствие от този ден, но все пак трябваше да махне пяната от главата си, за да не отиде на работа подобна на нещо, което нито една уважаваща себе си котка не би довлякла в къщи. И без това беше достатъчно притеснена, а сега щеше да се безпокои и за външния си вид.

Отпусна се във ваната, накисна добре косата си, и се опита да си възвърне първоначалното чувство на възбудено очакване.

„Имаш късмет, мойто момиче, каза си тя. Колко народ кандидатстваше за това място, а ти дори не попълни формуляри — направо те избраха.“ Персонален подбор, елитна работа. Цялата гадост на предишната работа, цялата мръсотия, която преглъщаше с усмивка, си струваха усилието. Тарикатите, които се перчеха в служебния стол, тези, които не бързаха за никъде, останаха да гълтат гадостите. Но не и тя. Не и следовател Шаз Боумън от Националния отдел за психологическо профилиране на престъпници. А на всичкото отгоре щеше и да работи редом с всепризнатия майстор на тази загадъчна смесица от инстинкт и професионализъм. Доктор Тони Хил, завършил Лондонския университет, с докторат по философия от Оксфорд, съвършеният профайлър, автор на учебника на британските полицаи за психологията на серийните убийци. Ако Шаз беше жена, склонна към обожествяване на герои, Тони Хил би се намирал в центъра на личния й пантеон. Дори сега тя бе проявила готовност на всякакви жертви, за да се добере до възможността да научи занаята лично от него и да разбере как функционира мозъкът му. Но не се наложи да жертва каквото и да било. Шансът тупна в скута й като зряла ябълка.

Докато бършеше късата си тъмна коса, обмисляйки уникалния си късмет, ядът й попремина, но нервите й все още бяха напрегнати. Шаз си наложи да мисли за предстоящия ден. Хвърли небрежно хавлиената кърпа на ръба на ваната и се взря в огледалото. Опита се да не обръща внимание на луничките, осеяли скулите и малкото й носле, огледа правата линия на устните — прекалено тънки, за да обещават особена чувственост, и се съсредоточи върху основното, това, което хората веднага забелязваха, когато я видеха за първи път.

Очите й бяха изключителни. Тъмносини ириси, изпъстрени с по-светли, яркосини нишки, които пречупваха светлината като сапфири. При разпит Шаз беше неустоима. Яркосинята светлина на погледа й хипнотизираше хората и те оставаха като приковани. Шаз дори имаше чувството, че този поглед смущаваше бившия й шеф до такава степен, че той бе доволен да я отпрати на друга работа, въпреки актива й от арести и присъди, който би бил внушителен за опитен полицай, камо ли пък за новобранец като нея.

Досега бе виждала новия си шеф само веднъж. Но имаше чувството, че Тони Хил надали би се смутил толкова бързо. А и кой знае какво би съзрял, ако успееше да проникне през студената синева на погледа й? Шаз потръпна тревожно, обърна гръб на безмилостното око на огледалото и загриза кожичката на палеца си.

Главен инспектор Карол Джордан взе оригинала на документа, измъкна копието от ксерокса, и прекоси широкото помещение на полицейската централа. Към двамата ранобудни служители, седнали вече зад бюрата си, Карол отправи само едно учтиво:

— Здравейте, момчета.

Предполагаше, че са там само за да й направят добро впечатление. Горките.