Първа част
Тони Хил лежеше в леглото и наблюдаваше как един дълъг, перест облак се плъзга по сивкавото небе. Ако имаше нещо, което го бе привлякло към тази тясна типова къща, то бе тъкмо таванската спалня със странните й чупки и двете капандури, през които можеше да наблюдава небето, когато не можеше да спи. Нова къща, нов град, ново начало — и все пак още не успяваше да освободи съзнанието си за осемчасов непрекъснат сън.
Нямаше нищо чудно в това, че не спеше добре. „Днес е първият ден от остатъка от живота ми“, напомни си той с кисела усмивка. Кожата около дълбоко хлътналите му сини очи се изпъстри със ситни бръчици, за които и най-близкият му приятел не би казал, че са от смях. Никога не се бе усмихвал толкова. А откак работата му се свърза с убийства, стана ясно, че няма да се усмихва много и занапред.
Разбира се, работата си оставаше идеалното извинение. В продължение на две години бе работил по поръчка на Министерството на вътрешните работи — проучваше потенциалната рентабилност на създаването на екип от обучени психолози към националната полиция, които да изграждат профили на вероятните престъпници. Това трябваше да бъде своеобразен ударен отряд, който да се ангажира за по-сложни случаи и да сътрудничи на следователите, за по-бързо и ефективно приключване на случаите. Бе се наложило да вложи в тази работа всички свои клинични и дипломатични умения, придобити през годините, когато работеше като психолог в различни клиники.
Тази разработка го отърва от тежестта на клиничната работа, но го изложи на други опасности. Например на опасността от скука. Досадата от размотаването по нескончаеми заседания го подтикна да приеме изкусителното предложение да работи по конкретен случай, прекъсвайки преките си занимания по разработката. Дори от пръв поглед беше ясно, че случаят наистина е изключителен. Но и в най-ужасните си кошмари Тони Хил не би могъл да си представи колко изключителен ще се окаже в действителност — нито пък колко унищожителен.
Той присви очи, за да пропъди спомените, които постоянно се навъртаха в тъмните ъгълчета на съзнанието му и чакаха да свали гарда, за да го обсебят отново. Това беше другата причина за безсънието му. Мисълта за това, което можеше да се яви в сънищата му, не го оставяше да се отпусне и да даде свобода на подсъзнанието си.
Облакът отплава лениво като риба, Тони се изтърколи от леглото и зашляпа надолу към кухнята. Наля вода в кафеварката, напълни цедката с тъмно, ароматно кафе, завинти горната част и постави машинката на газовия котлон. Замисли се за Карол Джордън — както ставаше почти всяка сутрин, докато си вареше кафето. Тя му беше подарила тежката италианска алуминиева кафеварка в деня, когато той се прибра от болницата след приключването на случая.
— Известно време няма да можеш да пиеш кафе навън — бе казала тя. — Така поне ще можеш да си правиш прилично еспресо у дома.
Бяха изминали месеци, откак бе видял Карол за последен път. Дори не бяха се възползвали от повода да отпразнуват повишението й, когато бе произведена в длъжност главен инспектор. Това доказваше колко се бяха отчуждили. Първоначално, когато го изписаха от болницата, тя идваше всеки път, щом натоварената й програма го позволяваше. Но постепенно и двамата започнаха да осъзнават, че винаги, когато бяха заедно, призракът на съвместното им разследване се надигаше и заставаше между тях, засенчвайки всяка възможност за друг вид връзка. Той съзнаваше, че Карол го разбира много по-добре от повечето хора. Но просто не можеше да поеме риска да се разкрие пред нея, защото се боеше, че тя ще го отхвърли, когато открие до каква степен е обсебен от работата си.
Ако се случеше нещо такова, той се съмняваше, че ще може да продължи да функционира. Ако се стигнеше дотам, нямаше да може да работи. А работата му беше прекалено важна, за да я изостави. Това, което вършеше, помагаше да бъде спасен не един човешки живот. Тони беше вероятно един от най-добрите специалисти в своята област, защото умееше истински да схване тъмната страна на човешката психика. Да изложи на риск способността си да работи бе проява на крайна безотговорност — особено сега, когато бъдещето на новосъздадения отдел към Националната полиция за психологическо профилиране на престъпници бе изцяло в негови ръце.
Това, което някои хора биха определили като жертва, всъщност бе изгода, каза си той твърдо, докато си сипваше кафе. Позволено му бе да върши единственото нещо, за което го биваше, и при това получаваше добри пари в замяна. Уморена усмивка се плъзна по лицето му. Господи, какъв късметлия беше!
Читать дальше