Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Здравей. Как се казваш?

За миг тя изгуби дар слово. Никога досега не се бе озовавала толкова близо до известна личност. Беше зашеметена от блясъка на тези ослепително бели зъби, оголени в усмивка в нейна чест. „Защо са ти толкова големи зъбите? — мина му през ума. — За да те изям!“.

— Дона — измънка най-сетне момичето. — Дона Дойл.

— Красиво име — продължи той с нежен тон. Тя му отвърна с усмивка, не по-малко блестяща от неговата. Понякога всичко му се струваше прекалено лесно. Хората чуваха това, което искаха да чуят, особено ако чутото ги караше да мислят, че мечтите им се сбъдват. Пълно пропъждане на недоверието — той съумяваше да постигне това всеки път. Те идваха на тези срещи, очаквайки Джако Ванс и всички, свързани с великия човек, да бъдат точно това, което им се представяше по телевизията. Разбира се, всеки от свитата на звездата забърсваше по малко от неговата позлата. Всички бяха така привикнали към честния, открит израз на Ванс, така добре запознати с крайно демонстративната му почтеност, че и през ум не им минаваше да се замислят дали тук няма някаква уловка. Пък и защо да има, след като Ванс беше публична личност, в сравнение с чийто образ добрият дядо Коледа приличаше на Скрудж? Те залагаха като комарджии на думите и фантазиите им градяха приказка, подобна на „Джек и бобеното зърно“ — от малкото семенце, посадено от Ванс и обкръжението му, те виждаха как разцъфтява цветето на живот във върховете, редом с него. В това отношение Дона Дойл не се различаваше от останалите. Държеше се така, сякаш играеше по писан от него сценарий. Той успя с няколко маневри да я отведе в един ъгъл и се престори, че се кани да й подари снимка с автограф — Ванс, мегазвездата. След това изигра етюд, толкова естествен, че беше достоен за репертоара на Де Ниро.

— Господи! — ахна той. — Разбира се. Разбира се!

Възклицанието прозвуча така, сякаш се бе плеснал с ръка по челото.

Тя тъкмо посягаше да вземе снимката и пръстите й застинаха на сантиметри от неговите. Смръщи се недоумяващо и попита:

— Моля?

Той изкриви устни в смутена гримаса.

— Не ми обръщай внимание. Съжалявам, убеден съм, че имаш далеч по-вълнуващи планове за бъдещето си от това, което бихме могли да ти предложим ние в телевизията.

Първия път, когато опита тази реплика, дланите му се бяха изпотили, а кръвта бучеше в ушите му — беше убеден, че е толкова елементарна, та не би подвела и мъртвопиян човек. Но се оказа, че е постъпил правилно, като послуша инстинкта си, дори когато той му подсказваше такива престъпно наивни ходове. Първата, както и всички след това, моментално бе повярвала, че й се предлага нещо, за което останалите момичета, с които той бе разговарял, са се оказали прекалено невзрачни.

— Какво искате да кажете? — говореше плахо, затаила дъх, не смееше да повярва, съмняваше се, че не е разбрала правилно, опасяваше се да не изпадне в неудобно положение, признавайки, че е станало недоразумение.

Той сви едва забележимо рамене, без да нарушава безукорната линия на сакото си.

— Няма значение.

Поклати леко глава, в погледа му се изписа прикрито разочарование, блестящата му усмивка угасна.

— Не, моля ви, кажете ми — настоя тя отчаяно. Каквото и да приказват хората, всеки иска да стане звезда. Наистина ли щеше да й отнеме привидялото й се пътуване с вълшебно килимче, което щеше да я отведе от този жалък живот и да я отнесе в неговия свят?

Той хвърли бързо поглед наляво и надясно, за да се убеди, че никой не може да го чуе, и заговори с мек, но настоятелен глас:

— Става дума за един нов проект, върху който работим в момента. Ти си идеалният типаж. Ще бъдеш съвършена. Като те огледах по-отблизо, разбрах, че тъкмо ти ми трябваш. — Идваше ред на примирената усмивка. — Сега поне ще имам образа ти, който ще ползвам за еталон, докато оглеждам стотиците кандидатки, които ни водят агентите. Може пък да имаме късмет… — гласът му заглъхна, очите му бяха влажни и скръбни като на кученце, оставено само по празниците.

— Не може ли… искам да кажа, ами… — лицето на Дона се озари от надежда, после тя видимо се смути от настойчивостта си, а накрая бе обзета от видимо разочарование, защото явно бе успяла сама да пропъди надеждите си.

Усмивката му стана снизходителна, поне така би я определил един възрастен човек, но тя беше прекалено млада, за да разбере кога се държат покровителствено с нея.

— Не мисля. Рискът би бил огромен. Такъв проект, все още на такъв деликатен етап на развитие… Една дума, казана не където трябва, може да доведе до финансовия му провал. А пък и ти нямаш никакъв професионален опит, нали?