Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Добре — рече той, като откри, че му е трудно да запази самообладание. — Съжалявам, ако сме ви обезпокоили. — От бясното туптене на сърцето му се зави свят.

— Просто си мислех, че от това място ще излезе интересен репортаж. Сега разбирам, че съм сбъркал.

Пазачът също беше забелязал някои неща. Той премести погледа си от Брент върху Анита и камерата. А после явно осъзна, че репортерът държи микрофон до крака си.

— Не искаме неприятности — каза Лофт.

— Разбира се. Имате право. Това място наистина е очарователно. Изчакайте тук за малко. Ще отида да извикам човека, от когото трябва да вземете разрешение за вашия репортаж.

Мъжът им даде знак да останат по местата си, после се обърна и изчезна във вътрешността на малката постройка, като отнесе със себе си предмета, който бе влачил.

— Да тръгваме — каза трескаво Брент. Обърна се и видя, че младата жена държи камерата отстрани до тялото си в привидно невинно положение.

Но червената й лампичка светеше подозрително. Колкото и ужасен да беше, репортерът се въодушеви от мисълта, че спътничката му, изглежда, бе заснела всичко.

Бусът беше обърнат с гръб към обсерваторията. Анита се втурна към страничната му врата и остави камерата върху една от седалките.

— В камиона има трупове — каза тя без предисловия.

— Да, и влачеше още един от вътрешността на сградата. Какво е станало тук, по дяволите? — Лофт се затича към автомобила.

Така се задъха, сякаш бе пробягал стотина метра.

Операторката се втурна към предницата на буса, като отчаяно се опитваше да стигне възможно най-бързо до вратата на шофьора.

От лявата й ръка плисна кръв.

Тя се свлече на земята.

Брент я изгледа изумен и в същия миг чу гърмежи — силни и бързи, сякаш някой бе хвърлил цяла кутия с пиратки. Край него изсвистя нещо, издрънча метал. Той се обърна към обсерваторията и видя, че пазачът е застанал на вратата на постройката и стреля с бойна карабина. Трите реда телена ограда отклониха част от куршумите подобно на щит. Разхвърчаха се парчета метал и искри.

Лофт усети, че ухото му пламна от писъка на профучалия край него куршум. Изтича до Анита и я издърпа до предницата на буса, извън полезрението на стрелеца. Преди месец беше направил репортаж за престрелка между трима банкови обирджии и самотен полицай. Униформеният беше оцелял, защото се беше скрил зад двигателя на патрулната кола. Той бил в състояние да спре всеки куршум, научи след това Брент.

— Анита. Анита.

След като няколко пъти я извика по име, установи с облекчение, че тя е в съзнание. Ала очите й бяха странно изцъклени. Тя примигваше от болка. Тъмната й кожа беше посивяла. Докато я бе влачил към буса, тялото й бе оставило кървава диря в пръстта. Зейналата рана в горната част на ръката й беше голяма и дълбока чак до костта.

„Ще умре от кръвозагуба“.

Брент едва се овладя.

Като се напрягаше да си спомни нещата, които бе учил много време в един курс за първа медицинска помощ, той свали вратовръзката си и я уви стегнато около лявата ръка на младата жена, точно над раната. Един от инструкторите му беше казал, че трябва да се импровизира. Плувнал в пот, Лофт направи възел, извади една химикалка от джоба на ризата си и я напъха под вратовръзката. Изви химикалката и по този начин стегна достатъчно плата, за да ограничи притока на кръв.

— Това ще направи ръката ти леко безчувствена — обясни той, спомняйки си какво ги бяха учили. — Може би ще намали и болката.

— Боже, дано да си прав. — Анита прехапа устни.

Стрелбата спря. Горещият вятър, който полъхна, донесе до ноздрите му миризмата на изгорял барут. Като се бореше с обземащата го паника, Брент надникна иззад предницата на буса.

Застанал пред отворената врата на бетонната сграда, пазачът махна пълнителя от долната част на карабината и зареди нов. Лицето му беше изкривено в болезнена гримаса. Той приключи с презареждането, погледна към репортера и откри стрелба по задните гуми на микробуса. Разхвърчаха се нови искри и прозвънна метал. И този път някои от куршумите рикошираха в телените огради, но онези, които улучиха автомобила, бяха повече от достатъчно. Лофт чу как гумите се пръснаха.

Задната част на микробуса пропадна.

„Ще умрем“ — помисли си Брент.

Дишаше учестено, но имаше чувството, че не му достига въздух. Представи си как охранителят хвърля телата им върху труповете в камиона. Измъкна трескаво мобилния телефон от калъфчето на колана си и занатиска копчетата му, но когато го допря до лявото си ухо, изстена. Единственото, което чу, бе мъртва тишина. Изразът изпълни устата му с горчилка. Мъртва тишина.