Дейвид Морел - Призрачни светлини

Брент погледна надясно покрай Анита към масивното тяло на блек хоука, който вече беше толкова близо, че се виждаха неясните очертания на лицето на пилота. Върна погледа си върху огледалото и зърна как карабината подскача. Нещо излетя от монтирания под дулото й предмет.

Предницата на хеликоптера експлодира. Когато ударната вълна разтърси микробуса, се появи огненото кълбо на втора експлозия — вероятно бяха избухнали резервоарите — и цялата летателна машина се пръсна. Във всички посоки се разхвърчаха отломки. Парчета от витла, части от корпуса и от двигателите се посипаха по земята. Вдигнаха се талази от дим. На места тревата се подпали.

Горящият остатък от корпуса се стовари на земята, претърколи се и събори част от оградата.

— Madre de Dios! 19 19 Пресвета майко (исп.). — Б.пр. — възкликна шокирано Анита.

Той видя, че се движат с двадесет и четири километра час. Това вероятно беше максималната скорост, която можеше да вдигне микробусът със спукани гуми и заораващи в земята джанти.

— Ще успеем — успя да каже тя.

Брент пак погледна в огледалото за обратно виждане й усети как сърцето го стяга. Пазачът насочваше карабината отново към тях.

— Анита, дръж се здраво.

Карабината подскочи. Нещо излетя от пусковото съоръжение, монтирано под цевта й.

Бусът се разлюля от нова ударна вълна. Лофт зърна в огледалото как зад тях изригна гейзер от пръст.

— Достатъчно далече сме! — изкрещя той. — Да, ще успеем!

После думите заседнаха в гърлото му, защото видя, че зад микробуса избухват пламъци.

„Дупките от куршуми в резервоара — осъзна той. — Оставяме зад себе си диря от бензин“.

И застина.

Пламъците наистина се втурнаха след буса.

— Не!

Задницата на автомобила подскочи нагоре, когато огънят стигна до бензина, който шуртеше през дупките в резервоара. Ударната вълна не беше като от експлозиите на гранатите. Нямаше силен трясък. Микробусът не избухна. Въпреки това ги разтресе здраво и Брент зърна в огледалото за обратно виждане дим и пламъци.

Натисна рязко спирачките. Докато пламъците пълзяха напред, той видя с облекчение, че Анита е намерила достатъчно сили да отвори вратата си и да се хвърли на земята. Лофт също изскочи навън и се втурна към нея. Младата жена стоеше на колене и се мъчеше да се изправи.

Той я сграбчи и се хвърли към една падинка, като я събори насила.

Пламъците постепенно обхващаха микробуса.

— Трябва ми камерата — извика Брент.

— Недей. Рискуваш да те застреля.

Сърцето му биеше толкова силно, че имаше чувството, че ще се пръсне. Изправи се рязко, изтича до страничната врата на буса и я отвори със замах. Грабна камерата, едва прикривайки се от пламъците.

Един куршум профуча край него.

Като кашляше от дима, репортерът се приведе и хукна, стискайки камерата с две ръце. Край него профуча друг куршум. Той стигна до падинката и се хвърли на земята по гръб, за да не счупи камерата.

— Глупак. — Анита беше пребледняла още повече, а очите й бяха изцъклени от ужас.

— И майка ми мисли така.

Той натисна бутона за запис и насочи камерата към горящия микробус. Засне огъня отвън, после премести обектива към предните седалки, които избухнаха в пламъци. След това направи близък кадър със спуканата задна гума от страната на шофьора, която беше започнала да се топи. Гъст дим се виеше над тях.

— Прострелян си — извика операторката.

— Какво? Къде?

— Дясното ти ухо.

Лофт вдигна ръка и пипна раната, като усети хлъзгавата кръв и разкъсаната месеста част на ухото си.

— Кръвта тече по врата и по рамото ти — ужаси се тя.

— Добре. Ще ме снимаш ли, ако ти помогна с камерата?

— Ти наистина си откачен.

— Нима очакваш, че ще стоя тук и ще бездействам, докато онзи се опитва да ни убие? Камерата е единственото оръжие, с което разполагам. Ще заснема колкото се може повече от ставащото. Ако се измъкнем от тук, това ще бъде репортажът на живота ми. — Думите „живота ми“ го накараха да млъкне. После добави: — Може да спечеля „Еми“ с тези кадри.

— Ние можем да спечелим „Еми“ — настръхна ранената операторка.

— Добре де. — Брент насочи камерата към нея, като я задържа върху кръвта, която покриваше якето й. Засне близък кадър и на превръзката, която беше направил на ръката й.

„Хеликоптерът — осъзна той. — Трябва да снимам как гори“.

Лофт запълзя по дъното на падинката, докато не се озова на място, където според него нямаше опасност да бъде забелязан от пазача. После се надигна внимателно и видя пушека и пламъците, които се издигаха от останките на хеликоптера. Насочи обектива на камерата към тях и увеличи картината, за да се види ясно онази част от корпуса, която бе съборила оградата.