Джон Конъли - Жътварите

Това е още една сериозна причина момчето на име Луис да бъде наказано за убийството на Дебър. Защото само Бог знае какво би могло да се очаква, ако и този път виновникът избегне предвиденото от закона. Може би следващият му ход ще е срещу убийците на Ерол Рич? Срещу онези, които бяха издърпали камиона изпод краката му, за да увисне безпомощен с примка на шията? Или срещу другите, които го заляха с бензин? И онези, които го запалиха жив? Устър бе чувал слуховете за връзката между Рич и майката на Луис. Сигурно и момчето беше наясно. Ако убият баща ти по такъв зверски начин, ти няма ли поне да опиташ да отмъстиш? — питаше се полицейският началник. И си даваше сметка, че на мястото на Луис би постъпил точно така.

От тези мисли го извади гласът на застаналия на прага Кавана, също обект на негов експеримент за социални промени в градчето. Кой знае с какви дивотии щеше да го занимава точно сега.

— Какво има? — запита недоволно, като отново насочи поглед към момчето в съседната стая.

— Дошли са ни гости.

Устър въздъхна и погледна навън през другия прозорец. Пред сградата бяха спрели две коли. От първата вече излизаха двама. Беше обикновен форд, приличаше на държавен. Подозрението му се потвърди, когато видя третия в него. Специалният агент Рей Валънс свали прозореца и изхвърли цигарена угарка току пред вратата на участъка. Валънс бе заместник–шеф на местното бюро на ФБР и не беше лош човек, доколкото това може да се каже за федералните. Беше умерен, няма да те пришпорва на тема човешки права, но няма и да те остави да се правиш, че не си чувал за тях. Обаче това с фаса бе демонстрация на неуважение. Е, ще трябва да си поговорят по въпроса.

Втората кола беше прекалено луксозна, за да е държавна. Светлокафеникава отвън, тапицирана с кожа в тон с цвета, а човекът на волана приличаше повече на професионален бодигард, отколкото на федерален агент. Устър го огледа внимателно, когато излезе: не беше много по-различен от федералните копелета. И неговото сако беше издуто отляво под мишницата, и той имаше същото самоуверено, почти нагло изражение. От задната седалка на баровската кола се измъкна мъж на годините на самия Устър, само че изглеждаше значително по-стар. Напомняше му за актьор от „Моята прекрасна лейди“, филма, дето го даваха преди няколко години. Как ли му беше името? О, да — Уилфрид Хайд-Уайт в ролята на полковник Пикъринг със силно сбръчканата муцуна, майната му и на него. Та мъжът много приличаше на него.

Валънс поведе новодошлите към участъка. Мина покрай дежурния и другите полицаи, без дори да ги погледне. Застана на прага на шефската стая и с насилена любезност поздрави:

— Добър ден, полицейски началник Устър.

— Здравейте, специален агент Валънс — отвърна Устър, въпреки че обичайно си говореха на „ти“ и на малко име.

Агентът кимна с глава назад, сякаш искаше да каже, че ги наблюдават и случаят е много сериозен. Устър го изгледа изкосо — такива не му минаваха. Тук беше негова територия. Фебереецът да не се пише толкова важен, а да вземе да се извини за фаса.

— Може ли да говорим насаме? — запита Валънс.

Устър изгледа изкосо стоящите пред вратата четирима — двамата агенти от ФБР, шофьора и дъртака. Отзад любопитно се тълпяха неговите хора.

— Вие какво? — запита той нарочно небрежно. — Да не сте тръгнали на годеж? Е, щом сте дошли, заповядайте.

След Валънс обаче влезе само възрастният. Преди да затвори вратата, Устър усети очите на своите хора — чакаха да видят няма ли да се огъне пред федералните. Затова се изправи, изпъчи гърди, прибра шкембето и тежко изрече:

— Та за какво става дума, агент Валънс?

— За момчето, дето сте го нагънали в стаята отсреща.

— Задържано е по подозрение за убийство. Водим следствие.

— Какво конкретно имате против него?

— Възможна причина. Мотив. Убитият от него вероятно е убил майка му.

— Вероятно?

— Ами вече го няма, че да го питаме пак.

— Доколкото съм осведомен, доста пъти са го питали преди кончината му. Не е признал нищо подобно.

— Няма значение, той е убиецът. Който не вярва, негова си работа.

— Значи възможна причина… С това ли разполагате?

— Засега да.

— Ще признае ли?

— Упорит е, но поддава. Ще се пречупи.

— Прекалено сте уверен и в това.

— Че той е момченце, аз какви по-големи бабаити съм огъвал. Този ли ще ми се опъне?