Джон Конъли - Жътварите

Уж беше пил само бира. От твърдия алкохол се бе отказал отдавна, иначе в доброто старо време обръщаше по цяла бутилка, а на следващия ден работеше нормално, все едно нищо не е било. Сега и бира пиеше умерено, обаче и тя опиваше. Ето и вчера. Но пък не всеки ден е шейсетгодишнина. А и приятелите очакваха да почерпи — няма как иначе. Сега си плащаше за това, че се беше наливал.

И обедната храна не помогна. Сервизът се намираше в алея встрани от 75 улица между 37 авеню и „Рузвелт“, недалеч от адвокатска кантора. Юристът беше индиец, специалист по имиграционни въпроси и визи. Изборът на място не бе лош, като се има предвид, че в района се намираха повече негови сънародници, отколкото в някои части на Индия. На 37 авеню бе пълно с италиански, афганистански и аржентински ресторанти, но стигнете ли 74 улица, оттам нататък всичко беше вече индийско. Дори и улицата бе преименувана — сега я наричаха „Калпана Чавла“ — на индийския космонавт, който загина в инцидента със совалката „Колумбия“ през 2003 година. По нея постоянно шареха мъже със сикхски тюрбани и предлагаха на минувачите ресторантски менюта.

Това бе махалата на Уили. Тук бе роден, тук възнамеряваше и да умре. Като дете караше велосипед на воля. Стигаше чак до летището „Ла Гуардия“ и стадиона „Шиа“, мяташе камъни по плъховете, които се въдеха по дворищата и пустите места. Само че по онова време тук живееха само ирландци и евреи. 94 улица пък наричаха линията Мейсън-Диксън 5 5 Границата между Пенсилвания и Мериленд, смятана за разделна между Американския север и юг. — Бел.прев. , защото отвъд нея живееха само чернокожи. Уили не помнеше да е виждал бяло лице там, но през 80-те години в училищата чак до 98 улица вече учеха множество бели деца. Те другаруваха с чернокожите, играеха с тях бейзбол и заедно се биеха срещу дръзнали да се появят в квартала външни младежи. Към края на 80-те ирландците започнаха да се изселват, макар и постепенно, а откъм „Рузвелт“ плъзнаха етно бандите. Така започна подялбата на територията. Уили остана да живее на същото място в малко апартаментче недалеч от сегашния си сервиз. И оцеля, само дето сложи на прозорците дебели решетки.

Арно живееше на „Форли“, където сега е Малко Мексико, но не проговори испански. Отвъд 83 улица територията бе по-скоро колумбийска, отколкото мексиканска, и изглеждаше доста по-различно. По улиците се продаваха най-разнообразни стоки, звучаха възгласите и ругатните на продавачи и купувачи, в магазините предлагаха музика и филми, озвучени на испански, каквито бял човек никога няма да купи.

Уили свикна с всичко, научи се да преодолява превратностите и промените. Когато Луис бе принуден да продаде сградата край парка „Кисена“, пак съумя да намери подходящ гараж по-близо до дома си. И днес и той, и сервизът бяха реална част от историята на района, също както заведението на Нейт.

Междувременно главоболието го натисна още повече. Влязоха да похапнат в един от ресторантите. Отказаха козето къри, предпочетоха пиле.

— Ти виждал ли си жива коза? — запита помощникът.

Уили призна, че не е виждал. В Куинс това едва ли бе възможно: тя би паднала под ножа на първия имигрант, който я зърне. Арно бе приобщил Уили към индийската кухня, само че и двамата избягваха козето месо и лютото, като залягаха най-вече на ориза и плоските хлебни питки, наричани наан.

Храната беше вкусна, но не можа да оправи махмурлука на Уили. Затова броеше минутите до затварянето, а под нос ругаеше работата и най-вече бруклинската пивоварна и пивката й бира.

— На кофти майстор инструментите му пречат — заядливо изкоментира Арно.

Уили се ядоса. Помощникът го будалкаше още от сутринта. И защо, дяволите го взели? Не пиха ли снощи заедно? Не си ли спомняха старите приятели, не превъзнасяха ли някогашните автомобилни марки? Арно си беше къркач. Само че поркаше концентрат, предпочиташе джин или водка и срещу всяка бира на Уили гаврътваше най-малкото по две питиета. Но ето ти го тази сутрин — свеж като кукуряк, пък се и заяжда, мамка му! Каква беше тази негова обмяна на веществата? Железен организъм, просто изгаряше алкохола.

Ох, Уили мразеше Арно днес.

— К’во им се сърдиш на пивоварите? — безмилостно продължаваше помощникът. — Те ли те караха да изплюскаш толкова много бири?

— Не те, а ти ! — още повече се ядоса Уили. — Аз исках да си ходим.

— Ами, искал си. Така говориш днес. Вчера се напъваше да празнуваме до зори. И накрая останахме само аз и ти! — възрази Арно и се ухили идиотски.