Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

На паркинга пристигаха и си тръгваха коли. С малко повече късмет щеше да види Клинт, преди да стигне до стаята на Анджи. Трябва пръв да говори с него.

Час по-късно търпението му бе възнаградено. Един седан бавно се пъхна в паркинга, премина покрай едната редица коли, после покрай другата, сетне спря на празното място близо до буса на Анджи. Едър и тежък мъж излезе от колата. Само за миг Пайд Пайпър също се измъкна от своята и бързо се озова до него. Клинт се обърна, ръката му посегна към джоба на якето.

— Няма нужда да вадиш пистолета — изрече Пайд Пайпър. — Дошъл съм да ти помогна. Планът ти е неосъществим. Не можеш да продължиш с този бус.

Стреснатият поглед на Клинт бе заменен от лукаво разбиране.

— Значи ти си Пайд Пайпър.

— Да.

— След всички рискове, които поех, време беше да се срещнем. Кой си ти?

О, той не знае кой съм, осъзна Пайд Пайпър, но вече бе много късно. Трябваше да се сети по-рано. Трябваше да вярва повече на Лукас, той не би го издал.

— Жената е вътре — посочи стаята на Анджи. — Кажи й, че съм тук, за да ви помогна да избягате. Каква кола караш?

— Задигнах я от един паркинг. Собствениците отидоха на кино. Поне няколко часа ще съм в безопасност.

— Тогава товари жената и детето на тази кола и се махай оттук. Постъпи с тях както сметнеш за необходимо. Аз ще те следвам и след като приключиш, ще те кача на моя самолет. Ще те оставя в Канада.

Клинт кимна.

— Тъпата кучка е виновна, тя развали всичко.

— Все още не до края — увери го Пайд Пайпър, — но я разкарай оттук, преди да е станало наистина прекалено късно.

Шофьорът на таксито, закарал Клинт до летище „Ла Гуардия“, бе в полицейския участък в Данбъри.

— Мъжът, когото взех от сервизната алея на голф клуба, носеше само една малка чанта — разказваше той на агентите от ФБР и на шефа на полицията. — Плати ми с кредитна карта. Остави дребен бакшиш. И да е имал пари, не съм ги видял.

— Сигурно Анджи е отнесла парите от откупа с буса — рече Карлсън на Риалто. — Явно двамата ще се срещнат някъде.

Риалто кимна.

— Случайно да разбрахте къде отива? — попита повторно Карлсън. Вече беше задал този въпрос на шофьора, но все се надяваше, че човекът ще се сети за някоя подробност, която да му помогне.

— Просто ми нареди да го оставя на изхода за континентални авиолинии. Само това каза.

— Използва ли мобилен телефон?

— Не. И не пророни нито дума, като изключим указанието къде да го закарам.

— Добре. Благодаря. — Объркан, Карлсън погледна часовника. След като Лайла Джаксън бе отишла в бунгалото, Клинт се е досетил, че е само въпрос на време и полицията да стигне до него, мислеше си той. Дали се е срещнал с Анджи на „Ла Гуардия“? Или е взел друго такси, може би до летище „Кенеди“, за да се качи на някой презокеански полет? Ами Кати? Какво е станало с Кати?

Карлсън знаеше, че Рон Алън, агентът от ФБР, който отговаряше за летищата „Ла Гуардия“ и „Кенеди“, вече бе наредил да се проведат разследвания и на двете места. Ако Клинт е бил вписан като пътник на някой самолет, скоро щеше да го научи.

Петнадесет минути по-късно се обади Алън.

— Даунс е взел совалката за Бостън в шест — докладва кратко той. — Сигнализирах на нашите момчета да си отварят очите на летище „Логан“.

— Трябва да се опитаме да я държим будна — каза доктор Харис, без повече да крие тревогата в гласа си. — Пусни я долу, Маргарет! Хвани я за ръката. Ти също, Стийл! Накарайте я да върви.

Маргарет се подчини с побелели от страх устни.

— Ела, Кели, ела, миличка — настоя тя. — Ти, татко, аз и Кати обичаме да се разхождаме заедно, помниш, нали? Хайде, скъпа.

— Не мога… Не… не искам… — Гласът на Кели беше раздразнен и сънлив.

— Кели, хайде кажи на Кати да се събуди — настояваше доктор Харис.

Главата на Кели клюмна на гърдите й и тя започна да се тресе цялата.

— Не… не… Махай се, Мона!

— Кели, какво има?

„О, господи, помогни ми! — проплака от дън душа Маргарет. — Помогни ми да стигна до Кати. Тази жена, Анджи, трябва да е същата, която Кели нарича Мона.“

— Кели, какво прави Мона на Кати? — попита отчаяно тя. Препъвайки се между баща си и майка си, поддържана от тях, Кели прошепна:

— Мона пее. — Гласът й трепна и тя запя: — Никога повече старият Кейп Код.

— Страхувам се, че ще ме помислят за някоя от онези, които държат да видят имената си във вестника — сподели Елси Стоун с дъщеря си. Държеше телефона в едната си ръка, а вестник „Кейп Код Таймс“ в другата. На телевизионния екран снимките на близначките Фроли се въртяха отново и отново.