Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Тази подкрепа дойде от неочакван източник. Гейзлър и Бонд често кръстосваха шпаги на заседанията на борда. Бонд бе наел Фроли на работа, въпреки че трима други служители на компанията се домогваха до поста. Мястото бе истински трамплин, най-краткият път към висшата администрация. Гейзлър бе предупредил Бонд да предпочете служителите на компанията при избора на кандидати, но Бонд твърдо бе защитил Стийл: „Той е завършил право и е магистър по бизнес администрация — беше му казал. — Умен и солиден. Тежи на мястото си“.

Гейзлър очакваше Бонд, който скоро щеше да навърши петдесет, бе разведен и без деца, да гласува против плащането на откупа, още повече че ако не бе наел бащата, сега компанията нямаше да изпадне в това неловко положение.

— Благодаря ти, Норман — обърна се той към Бонд. — Ако някой все още иска да обсъжда дали е разумно нашата фирма да отговори на отчаяната нужда на свой служител, предлагам да видим видеото още веднъж и да гласуваме.

В осем и четиридесет и пет вотът бе четиринадесет срещу един за плащането на откупа. Гейзлър се вторачи в Станфорд.

— Искам абсолютно мнозинство — рече му с леден глас. — След това, както обикновено, се чувствай свободен някой анонимен източник да прошепне на медиите, че според теб заплащането на парите може да постави децата в по-голяма опасност, вместо да ги спаси. Но докато аз седя в този стол, а ти все още не, настоявам за пълно мнозинство.

Усмивката на Грег Станфорд беше по-скоро подигравателна.

Но той кимна.

— Вотът ще бъде единодушен. А утре сутринта, когато направите снимката за медиите пред онази разнебитена съборетина — къщата на Фроли, мога да се обзаложа кой от борда ще застане до теб пред обективите.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита го саркастично Гейзлър.

— Не — отвърна Станфорд и стана. — Ще запазя появата си за пред медиите за някой друг път.

Маргарет успя да преглътне няколко хапки от печеното пиле, което Рина Чапман — съседката от близката къща, им изпрати. След това, докато Стийл очакваше агентът от ФБР Карлсън да ги уведоми за решението на борда на директорите, тя се качи горе и влезе в стаята на момиченцата.

Тя беше единствената, която бяха обзавели напълно, преди да се пренесат. Стийл беше боядисал стените в светлосиньо, а на овехтелия под бе постлал бял килим, купен от разпродажба.

Сетне поставиха старинното двойно легло с бяло-розови табли и подходящ скрин.

Сметнаха, че ще бъде глупаво да купуват две отделни легла, припомняше си Маргарет, приседнала на стола край леглото, същия, който бе стоял край нейното собствено легло в детството й. Защото момиченцата бездруго щяха да се събират и да спят заедно, а пък и така щяха да спестят пари. И без това нямаха много.

Агентите на ФБР бяха изнесли всичко — чаршафите, одеялото, покривката, възглавниците, за да търсят следи от ДНК. Бяха проверили за пръстови отпечатъци мебелите. Бяха взели и дрехите, които близначките носеха на тържеството по случай рождения си ден, за да бъдат помирисани от полицейските кучета. През последните три дни те душеха и обикаляха близките паркове, водени от полицаи от щатската полиция в Кънектикът. Маргарет знаеше какво означава това: не можеше да се изключи вероятността похитителят да е убил децата веднага и да ги е заровил някъде наблизо. Не може да е вярно, каза си тя. Те не са мъртви , щеше да го знае, да го почувства.

В събота, след като екипът от криминалисти приключи работата си, а тя и Стийл отправиха молбата си по телевизията, тя се качи и почисти стаята, застла леглото с другия комплект чаршафи с щампа от приказката за Пепеляшка. Те ще бъдат изморени и уплашени, когато се приберат вкъщи, повтаряше си Маргарет. Когато си дойдат, ще ги сложи да спят, за да се успокоят.

Цялата трепереше. Не можеше да се стопли, дори с пуловер върху екипа за тичане пак й беше студено. Сигурно точно така се е чувствала Ан Мороу Линдберг, когато бебето й е било откраднато от къщата им в Ню Джърси. Беше чела книгата й като гимназистка. Казваше се „Часът на златото, часът на оловото“.

Олово. Тялото й тежеше като олово. Бе се превърнала в олово.

Искаше си децата.

Маргарет стана и прекоси стаята до нишата на прозореца, където бе оформено място за сядане. Наведе се и взе първо едното, а после и другото оръфано мече, любимите играчки на момиченцата, и ги притисна силно към себе си.

Погледна през прозореца и с изненада видя, че е започнало да вали. През целия ден беше слънчево. Студено, но слънчево. Кати май се разболяваше. Маргарет усети как в гърлото й напират ридания. Насили се да ги преглътне и се опита да си спомни какво й бе казал агент Карлсън.