Матю Райли - Петимата велики воини

Зоуи, която също бе защитена от куршумите от „кос“, също бе улучена от рикошет в левия прасец. Болеше ужасно, но след няколко болкоуспокояващи можеше да куцука. За щастие, Лили се бе отървала без драскотина.

Тя и Рапирата бяха единствените в групата, които не бяха изпоцапани от собствената си кръв.

Докато огньовете догаряха и димът се разсейваше, Джак се добра до отсрещния край на тунела, видя третия и последен етап от този Връх и изпъшка:

— Последното изпитание.

Стоеше на изсечена в склона на вулкана широка тераса, от която се разкриваше невероятна гледка.

Картината, която бе видял на цифровия апарат, неимоверно бе подценила Третия връх.

Обърнатата му бронзова пирамида доминираше над пространството пред него и се извисяваше над всичко като някакъв гигантски космически кораб. Както беше и при двата предишни Върха, тя започваше от тавана на пещерата и увисваше над черна бездна.

Но с една важна разлика.

Тази пирамида бе обкръжена от езеро кипяща лава, която преливаше през ръба на бездната в идеален кръгъл „лавопад“. Кръгло корито малко под ръба улавяше лавата и вероятно я връщаше по някакъв начин обратно в системата горе.

Единственият начин да се стигне до пирамидата бе дълъг, подобен на език каменен улей, който минаваше над бездната като недовършен мост. Малка река лава течеше по него като през преливник, стигаше до самия връх на пирамидата и се изливаше на тънка струя в бездънната пропаст.

За да се добере до улея и пирамидата, човек трябваше да премине висока каменна пътека и две кули, свързани с тесен мост — всичко това високо над езерото лава.

Вниманието на Джак обаче бе грабнато най-силно от онова, което бе на самия край на тази пътека, на нивото на езерото — нещо като каменен пристан.

След двадесет минути Джак стоеше на пристана, само на стъпка над сияещото езеро лава.

Горещината беше непоносима и изгаряше гърлото му. Отново се наложи да покрие устата си с влажна кърпа. Останалите направиха същото.

— А стига бе… — промълви Зоуи, загледана към улея.

— Това е самоубийство… — обади се Рапирата.

— Японците нямат същото отношение към самоубийството, каквото е нашето — рече Джак. — И никога не са го имали.

Две украсени каменни канута чакаха в отделни ниши на пристана. Всяко имаше две места и като че ли бяха изработени от същия устойчив на лавата материал, който изграждаше и самия пристан — с тази разлика, че тези канута несъмнено бяха построени така, че да плават по лавата.

Ако човек бутнеше едно от пристана, течението щеше да го отведе право при улея и по него до върха на пирамидата.

Единственият проблем бе, че нямаше начин да върнеш кануто обратно срещу течението. Идеята бе очевидна — пускаш се по улея, полагаш Стълба и после политаш в бездната.

Еднопосочно плаване.

Магьосникът на неета каза нещо на гръцки. Лили преведе:

— Казва, че най-великата смърт е тази в чест на Нефтис, Тъмното слънце. На един от нас би трябвало да се окаже честта да умре, полагайки този Стълб.

— Е, и кой ще прояви благородство и ще се принесе в жертва? — изсумтя Рапирата.

Джак се взираше в улея и тънката ивица лава, течаща по него.

— Аз — рече Вълка.

Странното бе, че не гледаше към пирамидата, когато го каза, а в посоката, от която бяха дошли.

Бяха им нужни три часа да ги намерят — час да се върнат до входа на пещерната система, час да претърсят останките и час да се върнат при пристана, но си заслужаваше.

Както се беше надявал Вълка, в останките на супертанкера — който сега лежеше в езерото лава и бавно, сантиметър по сантиметър, потъваше — откриха две лебедки с дълги стоманени въжета.

— Добра идея — каза Джак, докато завързваха въжетата към двете канута.

— Час? — попита Вълка.

Лили си погледна часовника.

— Единайсет и половина. Разполагаме с трийсет и пет минути.

Двете канута се отделиха от пристана и се понесоха в потока лава едно след друго, като размотаваха стоманените въжета.

Вълка и Джак бяха в първата лодка, а втората беше празна — бе завързана за кърмата на тяхното кану с въже и ги следваше по настояване на Джак, като резервен вариант за измъкване, ако се случи нещо непредвидено. Всяко кану теглеше отделно стоманено въже — друга предпазна мярка.

Рапирата, Астро и Зоуи стояха при едно малко, подобно на форт съоръжение в горната част на стълбището непосредствено преди пристана и оттам управляваха лебедките и развиваха въжетата, които трябваше да не позволят на лодките да пропаднат през ръба — като през цялото време внимаваха въжетата да останат над лавата. Рапирата и Астро бяха при лебедката за първото кану; Зоуи се грижеше за другата.